Тя не можеше да оспори думите му и се остави да я задържи, макар че страхът от нови въпроси я караше за първи път, откакто го познаваше, да желае да избяга от него. Те вървяха бавно по сводестия коридор.
— Получавали ли сте писмо от Бат след моето заминаване?
— Не и съм много учудена. Изабела най-искрено обеща да ми пише.
— Обещала ви искрено! Искрено обещание! Чувал съм за искрена игра на сцена. Но за искрено обещание… за честно спазване на обещанието… Впрочем, не си струва човек да знае, че съществува и такова качество, защото тогава може да се окаже излъган или наранен. Стаята на майка ми е доста просторна, нали? Голяма и приветлива, пък и будоарите са много удобно разположени. Винаги съм смятал, че това е най-уютният апартамент в зданието и доста се чудя защо Елинор не се премести там. Предполагам, че тя ви е изпратила да видите стаята?
— Не.
— Значи, вие съвсем сама сте решила да го направите?
Катрин мълчеше. След кратка пауза, през която Хенри внимателно я наблюдаваше, той добави:
— Тъй като в самата стая няма нищо, което да предизвиква любопитство, вероятно ви е водило чувство на уважение към характера на майка ми, както ви го е описала Елинор, и нейната памет го заслужава. Мисля, че тя беше най-добрата жена на света. Ала не се случва много често добродетелта да може да се похвали, че е събудила подобен интерес. Рядко проявяваните в домашен кръг ненатрапчиви достойнства на напълно непознат човек предизвикват подобно настойчиво, почтително и нежно чувство, което да подтикне някого към посещение като вашето. Предполагам, че Елинор ви е говорила доста за нея.
— Да, много. Тоест не, но онова, което каза, бе твърде интересно. Нейната тъй внезапна смърт — тази фраза тя изговори бавно и колебливо — и вашето… на всички деца отсъствие и баща ви… мислех си, че той не е изпитвал към нея силна любов.
— И от тези обстоятелства — отговори Хенри, вперил проницателен поглед в очите й — вие сигурно си правите изводи, че за нея не са били положени всички необходими грижи… или че (тя неволно поклати глава) може би е станало нещо още по-непростимо.
За първи път тя по-открито повдигна поглед към него.
— Болестта на майка ми — продължи той, — пристъпът, който доведе до смъртта й, наистина бе внезапен. Самото й страдание бе жлъчна криза, каквито тя често получаваше, така че причината бе единствено в нездравия й организъм. На третия ден, накратко, веднага щом успяхме да я убедим да се прегледа, пристигна лекарят — много почтен човек, в когото тя винаги бе имала огромно доверие. Тъй като според него състоянието й беше тревожно, на следващия ден повикахме още двама лекари, които останаха почти непрекъснато до леглото й в продължение на двадесет и четири часа. На петия ден тя почина. По време на развитието на болестта й Фредерик и аз (ние и двамата си бяхме вкъщи) ходехме постоянно да я видим и от собствените си наблюдения можем да потвърдим, че за нея се полагаха всички възможни грижи, които могат да осигурят любовта на близките и положението й в обществото. Горката Елинор действително отсъствуваше и се намираше тъй далече, че когато се върна, завари майка ни вече в ковчега.
— А баща ви — запита Катрин — той скърбеше ли?
— За известно време беше направо съкрушен. Вие грешите, като предполагате, че той не е бил привързан към нея. Убеден съм, че я обичаше, доколкото бе в състояние да… Знаете ли, всички ние не сме еднакво надарени със способността да изпитваме нежност. И аз няма да се преструвам и да твърдя, че докато беше жива, не трябваше да изтърпява много неща, но въпреки че страдаше от характера му, никога не бе онеправдана в оценката му. Той искрено я ценеше и след смъртта й изпитваше непресторена скръб, макар това да не продължи вечно.
— Хубаво беше да го чуя — каза Катрин, — би било така ужасно…
— Ако ви разбирам правилно, у вас се е оформила толкова чудовищна догадка, че нямам думи да… Скъпа мис Морланд, помислете за страшния характер на подозренията, които таите. Какви основания имате за вашите предположения? Спомнете си в коя държава и в кой век живеем. Спомнете си, че сме англичани и християни. Разчитайте на собствения си здрав разум, на собственото си чувство кое е вероятно и кое не, на собствените си наблюдения за онова, което става около вас. Та нима нашето образование ни подготвя за такива зверства ли? Могат ли нашите закони мълчаливо да ги отминат? Могат ли подобни жестокости да се вършат в страна като нашата, където общуването в обществото и чрез пресата е поставено на такава основа, че всеки човек е заобиколен от съседи — доброволни шпиони, а пътищата и вестниците не позволяват нищо да остане скрито? Скъпа мис Морланд, какви представи сте допуснали да се въртят в главата ви?