С неохота и голямо колебания тя се впусна да разказва онова, което слушателите й след половин час само от любезност биха окачествили като обяснение. Те така и не успяха да схванат причината и да проумеят подробностите, свързани с нейното внезапно завръщане. Семейство Морланд ни най-малко не бяха раздразнителни хора и не бързаха да виждат навсякъде обида и да реагират остро на нея, но след разказа стана ясно, че в този случай е налице оскърбление, което не можеше да се пренебрегне, нито да се прости лесно през първия половин час. Без да изпитват драматична тревога, докато обсъждаха дългото самотно пътуване на дъщеря си, мистър и мисис Морланд нямаше как да не смятат, че то би могло да й донесе големи неприятности и че те доброволно никога не биха го позволили. Като я бе принудил да го предприеме, генерал Тилни не бе действал нито почтено, нито милостиво, и като джентълмен, и като родител. Защо го бе направил, какво го бе предизвикало да наруши правилата на гостоприемството и толкова бързо да смени цялото си особено пристрастие към дъщеря им с истинска неприязън, бе въпрос, който те бяха в състояние да разгадаят толкова, колкото и самата Катрин. Ала това в никакъв случай не ги потисна задълго и след като прекараха известно време в безполезни предположения, удовлетвориха цялото си възмущение и удивление с извода, че „това е странна работа и той навярно е много особен човек“. Вярно, че Сара продължи да се наслаждава на удоволствието от незнанието, като възклицаваше и правеше догадки с юношески плам.
— Миличка — каза накрая майка й, — ти прекалено много и излишно се тревожиш. Повярвай на думите ми, това е нещо, което изобщо не заслужава да бъде разбрано.
— Мога да разбера, че е искал Катрин да си замине, когато си е спомнил за онзи ангажимент — заяви Сара. — Но защо не е постъпил вежливо?
— Съжалявам младите хора там — отвърна мисис Морланд — навярно им е тежко. Що се отнася до останалото обаче, то вече няма значение. Катрин благополучно се прибра вкъщи, а нашето щастие няма нищо общо с генерал Тилни.
Катрин въздъхна.
— Е — продължи с философска мъдрост майка й, — доволна съм, че докато си пътувала, не съм знаела, но след като всичко свърши, добре е, че не е станала никаква беля. Винаги е добре младите хора да се подлагат на изпитания. Ти, моя мила Катрин, винаги си била едно нещастно разсеяно малко създание, но сега е трябвало да си събереш ума, когато се е налагало да сменяш толкова много пощенски коли, и се надявам, че не си загубила нищо по пътя.
И Катрин се надяваше на същото, дори се опита да прояви интерес към собственото си усъвършенствуване, но силите й бяха изчерпани. Скоро единственото й желание бе да мълчи и да остане сама и затова с готовност прие следващия съвет на майка си да си легне. Родителите й не видяха в лошия й вид и възбуда нещо повече от естествените последици от унизени чувства и необикновеното напрежение и умора при подобно пътуване, затова се разделиха с нея без ни най-малкото съмнение, че сънят ще оправи всичко. И макар че на следващата сутрин надеждите за нейното възстановяване да се оказаха неоправдани, бащата и майката все така изобщо не подозираха, че можеше да има по-дълбоко скрито зло. Те нито веднъж не помислиха за сърцето й, което беше доста странно за родители на млада седемнадесетгодишна дама, току-що завърнала се у дома след първото си пътешествие.
Веднага, щом свърши закуската, Катрин седна, за да оправдае обещанието, дадено на мис Тилни, чиято увереност във въздействието на времето и разстоянието върху нагласата на нейната приятелка вече се оправдаваха. Катрин беше започнала да се упреква, че се е разделила доста студено с Елинор, че никога не е ценяла достатъчно достойнствата и сърдечността й и че нито за миг не бе й посъчувствала достатъчно за онова, което е трябвало да претърпи през вчерашния ден. Само че силата на тези чувства съвсем не улесняваха перото й. Никога не се беше толкова затруднявала да пише, колкото сега, когато трябваше да се обърне към Елинор Тилни. Да съчини писмо, в което едновременно да отдаде дължимото на чувствата и положението си, да предаде благодарността си без раболепни съжаления, да бъде сдържана без студенина и искрена без затаена обида; писмо, четенето на което нямаше да причини болка на Елинор, но което преди всичко не би карало самата нея да се черви, ако то случайно попаднеше в ръцете на Хенри — тази задача я изпълваше със страх и сковаваше ума и ръката й. След като дълго мисли и се чуди, тя реши, че единствено пределната краткост би могла донякъде да бъде безопасна. Така тя изпрати парите на Елинор, като ги съпроводи само с най-сърдечни благодарности и хиляди пожелания за щастие от горещо обичащата я приятелка.