— Ив?
— Моята втора майка — каза той. — Наричахме я Ив.
— Значи бяхте и петимата?
— Не, четиримата.
— А баща ви?
— Беше зает в болницата.
Каза го някак равнодушно, сякаш между другото.
— Така или иначе — продължи Уилям, — Керън искаше кола за уикенда, а Ив отказа, понеже не искаше да я пусне навън за цяла нощ. Така че Керън попита чичо Питър, той е по-мек, дали не може да вземе неговата кола. На него много не му се даваше, но тя взе да го имитира и той незабавно й зае колата.
— А той самият как се прибра?
— Аз го закарах до тях на връщане.
— Значи сте прекарали с Керън няколко часа в събота?
— Да. От един докъм девет или десет вечерта.
— След това си тръгнахте с чичо ви?
— Да.
— А Керън?
— Тя остана при Ив.
— А излиза ли навън онази вечер?
— Предполагам. Нали затова поиска колата.
— Каза ли къде ще ходи?
— До Харвард. Имаше няколко приятели от колежа.
— Видяхте ли я отново в неделя?
— Не.
— Кажете ми, когато бяхте с нея, не забелязахте ли нещо необичайно в поведението й?
Той поклати глава.
— Не. Беше си все същата. Разбира се, леко понапълняла, но предполагам, че при всички момичета е така. През лятото тя много спортуваше — играеше тенис и плуваше. Спря да се занимава със спорт, когато отиде в колежа, и може би затова беше качила няколко килограма.
Той се усмихна бавно.
— Шегувахме се с нея по тоя повод. Беше се оплакала от гадната храна там и ние й се присмяхме, че е яла толкова много от нея, че чак е надебеляла.
— Имаше ли по принцип проблеми с теглото?
— Керън? Не. Винаги е била дребно слабо момиченце, подвижна като момче. Наистина се закръгли доста бързо — като гъсеница в пашкул.
— Тогава за пръв път ли го забелязахте?
Той вдигна рамене.
— Не зная. Ако трябва да бъда честен, никога не съм обръщал на това толкова голямо внимание.
— Нищо друго ли не забелязахте?
— Не, нищо.
Огледах стаята. На бюрото, близо до учебниците му по патология и хирургия, имаше снимка на двамата. На нея изглеждаха загорели и здрави. Той видя, че я гледам.
— Това беше на Бахамските острови миналата пролет. Случи се все пак веднъж цялото семейство да изкара заедно на почивка една седмица. Беше чудесно.
Станах и погледнах фотографията по-отблизо. Керън беше излязла много добре. Кожата й беше приятно загоряла и на нея добре се открояваха сините й очи и русата коса.
— Знам, че въпросът ми е странен, но сестра ви винаги ли е имала тъмни косми над горната устна и по ръцете си?
— Беше много забавно. Като го споменахте сега, се сетих. В събота стана дума за това. Питър й каза, че трябва да ги отскубне или боядиса. В първия момент тя се ядоса, но после се засмя.
— Следователно ги е нямала по-рано?
— Предполагам. Но е възможно и да ги е имала винаги, а аз да не съм забелязал дотогава. Защо питате?
— Не зная.
Той стана и дойде да погледне снимката.
— Човек никога не би помислил, че може да й се случи такова нещо — каза той. — Беше страхотно момиче — забавно, щастливо и пълно с енергия. Имаше златно сърце. Зная, че звучи глупаво, но беше истина. Като най-малката тя беше нещо като семеен талисман. Всички я обичаха.
— Къде прекара Керън това лято? — попитах аз.
— Не зная — каза той, като поклати глава.
— Не знаете?
— Не съм съвсем сигурен. Тя трябваше да работи в една художествена галерия в Провинстоун. — Той направи пауза. — Но не мисля, че се е задържала дълго там. Според мен по-голямата част от времето си е прекарала в Хил. Имаше там някакви ненормални приятели. Събираше доста странни типове.
— Приятели или приятелки?
— И двете. — Той вдигна рамене. — Не зная точно. Споменавала ми е в случайни разговори веднъж или два пъти. Когато се опитвах да я заговоря за това, тя се засмиваше и сменяше темата. Беше майсторка в обсъждането само на удобните за нея въпроси.
— Споменавала ли е някакви имена?
— Вероятно, но не помня. Тя можеш да те подлуди, що се отнася до имената — говореше за хората просто така, сякаш ги познаваш от години. Използваше само малките им имена. Трябваше непрекъснато да й се напомня, че никога преди не си чувал за Хърби, Сузи и Али. — Той се засмя. — Помня как веднъж ми имитира момиче, което правело балони.