Той се обърна рязко и отключи вратата на колата си.
— Помислете за това — казах аз. — Помислете добре какво трябва да направите, за да опазите името си.
Той запали двигателя и ме погледна.
— Междувременно, докато мъдрувате над това, помислете и защо тя не е потърсила помощта ви.
— Моята дъщеря — каза той с треперещ от ярост глас, — моята дъщеря беше чудесно момиче. Беше красива и мила. Нямаше злоба или лоши мисли в главата й. Как се осмелявате да я принизявате до вашето…
— Ако е била толкова невинна и непокварена, как е забременяла?
Той тресна вратата, включи колата на скорост и форсира двигателя. Колата изрева и потегли в облак от яростен син дим.
Тринайсет
Когато се върнах у дома, къщата беше тъмна и в нея нямаше никой. Бележка в кухнята съобщаваше, че Джудит и децата са при семейството на Лий. Обиколих кухнята и надникнах в хладилника; бях гладен, но неспокоен и не ми се щеше да си правя сандвич. Задоволих се с чаша мляко и малко останала салата от зеле. Тишината на къщата ме потискаше. Тогава реших да отида до дома на Лий — те живееха само на една пресечка от нас.
Къщата на Лий е тухлена, масивна и стара и с нищо не се различава от останалите къщи. Винаги съм си мислил, че тя не подхожда на Арт.
Вътре обстановката беше мрачна. Бети седеше в кухнята със застинала усмивка на лицето си и хранеше едногодишното си бебе; тя изглеждаше уморена и раздърпана, въпреки че обикновено се обличаше безупречно.
Джудит седеше до нея, а Джейн, най-малкото ни дете, се държеше за полата на Джудит. Тя започна да прави това само преди няколко седмици.
От хола се чуваше тупурдията, която вдигаха момчетата, докато с пистолети и капси играеха на ченгета и крадци. При всеки изстрел Бети потреперваше.
— Бих искала да престанат, но сърце не ми дава…
Отидох в хола. Всичките мебели бяха преобърнати.
Иззад един фотьойл надничаше Джони, четиригодишният ни син. Той ми помаха с ръка, после стреля с пистолета си. Зад канапето, в другия край на стаята, се бяха свили двете момчета на Лий. Димът във въздуха щипеше на ноздрите, а подът беше засипан с опаковки от хартиени капсули.
Джони стреля и изкрещя:
— Улучих те!
— Не успя — отговори Анди Лий, който беше на шест.
— Улучих те, ти си мъртъв.
— Не съм мъртъв — каза Анди и натисна спусъка на пистолета си. Но капсите се бяха свършили и се чу само изщракване. Той бързо се наведе и се провикна към Хенри Лий:
— Прикривай ме, докато заредя.
— Окей, партнер.
Анди започна да зарежда, но това му се удаваше трудно и той стана нетърпелив. По средата на зареждането спря, насочи оръжието си и извика:
— Бум! Бууум!
И тогава продължи.
— Не е честно — извика Джони иззад стола. — Ти си мъртъв.
— И ти също — каза Хенри. — Току-що те уцелих.
— Така ли? Ето ти тогава. — Стрелянето продължи. Върнах се в кухнята при Джудит и Бети.
— Откри ли нещо днес? — попита Бети.
— Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай.
Тя се усмихна кисело с усмивката на Арт.
— Да, докторе.
— Не се шегувам.
— Надявам се да си прав — каза тя, сипвайки лъжица ябълков сок в устата на бебето, който се разля по брадичката му.
— Току-що получихме лоши новини — каза Джудит.
— Е?
— Преди половин час се обади Бредфорд, адвокатът на Лий. Няма да се заеме със случая.
— Обясни ли защо?
— Нищо определено. Каза само, че нямал възможност. Запалих цигара и се опитах да остана спокоен.
— Най-добре ще е да му телефонирам — казах.
Джудит погледна часовника си.
— Сега е пет и половина. Вероятно си е тръгнал.
— Ще опитам все пак — отговорих аз и отидох в кабинета на Арт. Джудит ме последва.
— Какво става всъщност? — попита тя.
Поклатих глава.
— Нещо лошо ли?
— Прекалено рано е да се каже. — Аз седнах зад бюрото на Арт и започнах да набирам телефона на Бредфорд.
— Гладен ли си?
— Хапнах на идване.
— Изглеждаш уморен.
— Добре съм — отговорих. Тя се наведе над бюрото и аз я целунах по бузата.
— Обади се Фриц Вернер. Каза, че иска да говори с теб.