Трябваше да го очаквам. Винаги можеше да се разчита на информираността на Фриц — той знаеше всичко. Може би имаше да ми каже нещо важно, може би можеше да ми помогне.
— Ще му позвъня по-късно.
— И да не забравя — каза тя, — онова парти е утре.
— Не искам да ходя.
— Трябва да отидем. На Джордж Морис е.
Бях забравил.
— Добре — съгласих се аз. — В колко часа е?
— В шест. Ще тръгнем рано.
Тя се върна в кухнята. В същия миг секретарката вдигна телефона.
— Бредфорд, Уилсън и Стъргъс.
— Мистър Бредфорд, ако обичате.
— Съжалявам. Мистър Бредфорд вече си тръгна.
— Как мога да го намеря?
— Мистър Бредфорд ще бъде в офиса си утре сутринта в девет.
— Не мога да чакам толкова дълго.
— Съжалявам, сър.
— Не съжалявайте — казах. — Просто ми го намерете. Обажда се доктор Бери.
Не знаех дали името ми й говореше нещо, но бях длъжен да опитам. Тонът й се промени веднага.
— Останете на линията, докторе.
Последва кратка пауза, после секретарката се обади отново:
— Мистър Бредфорд точно си тръгваше, но ще говори с вас.
— Благодаря.
Чу се механично изщракване.
— Джордж Бредфорд на телефона.
— Мистър Бредфорд, обажда се Джон Бери.
— А, доктор Бери. Какво мога да направя за вас?
— Бих искал да поговорим за Арт Лий.
— Доктор Бери, тъкмо си тръгвах.
— Секретарката ви ми каза. Бихме могли да се срещнем някъде.
Той се поколеба и въздъхна в слушалката. Прозвуча като изсъскване на змия.
— Няма смисъл. Страхувам се, че решението ми е твърдо. Нищо не мога да променя.
— Просто една кратка среща.
Последва нова пауза.
— Добре. Ще ви чакам в моя клуб „Трафалгар“ след двайсет минути. До скоро.
Затворих телефона. Кучият му син: клубът се намираше в центъра на града. Трябваше да се претрепя от бързане, за да стигна навреме.
Оправих вратовръзката си и забързах към мястото на срещата.
Клуб „Трафалгар“ се помещава в малка невзрачна къща на Бийкън Стрийт, точно под Хил. За разлика от другите професионални клубове в по-големите градове „Трафалгар“ е толкова тих, че малцина бостънци подозират за съществуването му.
Никога преди не бях ходил там, но можех спокойно да предвидя обстановката: облицовани с махагон стаи с високи и прашни тавани; меки и тежки столове, облицовани в светлокафява кожа, удобни за сядане; ориенталски, но изтъркани килими. Атмосферата съответстваше напълно на членовете на клуба — сковани, състарени, но мъжествени. Докато си оставях палтото, видях табела, на която пишеше: „ГОСТИ ОТ ЖЕНСКИ ПОЛ СЕ ОБСЛУЖВАТ ОТ 16 ДО 17:30 ЧАСА САМО В ЧЕТВЪРТЪК.“ Бредфорд ме посрещна във фоайето.
Той беше безукорно облечен нисък, набит мъж. Черният му, с тънки бели райета костюм не беше измачкан след работния ден, обувките му блестяха, маншетите се показваха изпод ръкава на сакото му на точно определената дължина. Носеше джобен часовник на сребърна верижка и ключът му Фи Бета Капа контрастираше приятно на тъмния фон на жилетката му. Нямаше нужда да се ровя в „Кой кой е“, за да знам, че живее на Бевърли Фармс, че е учил в колеж и завършил право в Харвард, че жена му е пътувала до Васар и все още носи плетени поли, кашмирени пуловери и перли, или че децата му посещаваха Гротън и Конкорд. Бредфорд се радваше на всичко това спокойно и уверено.
— Готов съм за едно питие — каза той, докато се ръкувахме. — Вие какво ще кажете?
— Чудесно.
Барът беше на втория етаж — голяма стая с високи прозорци и изглед към Бийкън Стрийт. Вътре беше мрачно и миришеше слабо на цигарен дим. Мъжете, събрани на малки групички, си говореха ниско. Барманът знаеше какво харесва всеки от тях и ги обслужваше, без да чака поръчките им. Седнахме в два удобни стола и аз си поръчах водка „Бибсън“. Бредфорд кимна на бармана. Докато чакахме питиетата, той подхвана:
— Сигурен съм, че сте разочарован от решението ми…
— Не съм разочарован — казах, — защото не съдят мен.
Бредфорд бръкна в джоба си, извади часовник и го върна обратно.
— Никого не съдят в този момент — каза той.
— Не съм съгласен. Мисля, че в този момент съдят много хора.
Той побарабани раздразнено по масата и се намръщи на бармана. Това психиатрите наричат изместване на вниманието.