— Липсват доказателства, че доктор Лий е направил аборта на момичето. Свидетелските показания са изцяло косвени.
— Делото ще се разглежда в Бостън.
— Тогава го преместете някъде другаде — казах аз.
— На какви основания? Че моралният климат тук е неблагоприятен?
— Вие говорите за техническите подробности, аз говоря за спасяването на човек.
— В техническите подробности лежи силата на закона.
— И неговата слабост.
Той ме погледна замислено.
— Единственият начин да се спаси доктор Лий е да се докаже, че не той е извършил операцията, което пък означава, че трябва да се открие истинският извършител. Лично аз смятам, че шансовете за това са нищожни.
— Защо?
— Защото, след като говорих днес с Лий, останах с убеждението, че той отрича с половин уста. Мисля, че той го е направил, доктор Бери, мисля, че той я е убил.
Четиринайсет
Когато се върнах вкъщи, видях, че Джудит и децата са все още при Бети. Направих си друго питие — този път силно — и седнах в хола мъртвоуморен, неспособен да се разтоваря.
Имам лош темперамент. Знам го и се опитвам да се контролирам, но истината е, че съм груб и рязък в отношенията си с хората. Предполагам, че причината да съм патолог, е, че просто не харесвам себеподобните си. Разсъждавайки над изминалия ден, осъзнавам, че съм излизал от контрол много пъти. Това беше глупаво, безсмислено и рисковано поведение.
Телефонът иззвъня. Беше Сандерсън, шеф на патологичните лаборатории в Линкълн.
— Обаждам се от телефона на болницата — започна той.
— Окей — отговорих.
Телефонът имаше най-малко шест допълнителни телефонни поста. Вечер всеки можеше да бъде подслушван.
— Как мина денят ти? — попита Сандерсън.
— Интересно — отговорих, — а твоят?
— Имаше гнусни моменти.
Не беше трудно да си го представя. Всеки, който ми имаше зъб, щеше да си го изкара на Сандерсън. Беше толкова логично и просто за изпълнение, при това можеше да се направи доста изкусно — с някоя и друга пиперлия шега например или с привидно добронамерени въпроси като:
— О, говори се, че не ти достига персоналът.
— Разбрах, че Бери бил болен, но не си стоял вкъщи, вярно ли е?
Чувах в ушите си гневните изблици на шефовете на отделения:
— Сандерсън, как, по дяволите, очакваш да държа медицинския си персонал на линия, като ти пускаш патолозите си в отпуска през цялото време?
И накрая за капак някой от възмутените администратори:
— Това е отлично функционираща болница, където всеки има да изпълнява определени задължения. Няма място за излишен баласт на борда.
Силният натиск щеше да има за краен ефект или връщането ми в лабораторията, или назначаването на нов човек на мястото ми.
— Кажи им, че имам третичен сифилис — казах. — Това на първо време трябва да ги озапти.
— Няма проблем — засмя се Сандерсън. — За момента. Имам доста дебел врат. Мога да го държа протегнат под ножа още малко. — Той направи пауза и продължи: — Имаш ли представа колко ще продължи това?
— Не знам — казах. — Объркано е.
— Мини да се видим утре. Можем да го обсъдим — каза той.
— Добре. Може би дотогава ще знам повече. Засега е толкова мътно, колкото случая Перу.
— Разбирам. Тогава до утре.
— Добре.
Затворих, убеден, че бе разбрал за какво говоря — че в случая на Керън Рандъл има нещо нередно, нещо не на място, подобно на друг случай, който имахме преди три месеца — на рядка болест, наречена агранулоцитоза, за която е характерна липсата на бели кръвни телца в болния. Това е твърде сериозно състояние, защото без тях човешкият организъм не може да се справя с инфекциите. Обикновено хората носят болестотворните микроорганизми в устата или тялото си — най-често стафилококови бактерии или стрептококи, понякога и пневмококи — и когато защитните сили на организма намалеят, инфекцията побеждава. Пациентът беше американец, работещ за държавното здравеопазване на Перу. Той вземал продължително някакво перуанско лекарство против астма, докато един ден състоянието му започнало да се влошава. В устата му се появили афти, вдигнал температура и се чувствал отвратително. Той отишъл на лекар в Лима и си направил кръвен тест. Броят на кръвните му телца на кубичен сантиметър бил 600 (при нормален брой от 4000 до 9000 клетки). На следващия ден бил слязъл до 100, а на по-следващия вече бил 0. Той хванал самолета за Бостън и си записал час в нашата болница.