— Тя всеки ден ли ги пиеше?
— Точно така — отговори Джини.
Не бях гинеколог, нито пък аптекар, но знаех все пак някои неща. Първо, че повечето противозачатъчни се продаваха в специални опаковки, за да може жената лесно да следи дните. Второ, че първоначалната доза хормони е била намалена от 10 милиграма на ден на два милиграма. Това значеше, че хапчетата би трябвало да бъдат дребни. А тези хапчета бяха огромни в сравнение с противозачатъчните. Нямаха никаква маркировка на повърхността, бяха тебеширенобели и доста ронливи на пипане. Пуснах едно в джоба си и върнах останалите в шишенцето. Дори и без проверка имах идея какви може да са.
— Срещали ли сте някои от приятелите на Керън?
Джини поклати отрицателно глава.
— Керън говореше ли понякога за тях, разказваше ли ви за срещите си?
— Не. Поне не като за личности, ако разбирате какво искам да кажа. Тя разказваше как се проявявали в леглото, но обикновено по твърде циничен начин. Винаги се опитваше да ме смайва с цинизми и разни вулгарни неща. Почакайте малко.
Тя стана и отиде до тоалетната масичка на Керън. Над нея имаше огледало — в рамката му бяха пъхнати няколко снимки на момчета. Тя измъкна две от тях и ми ги подаде.
— Това е едно от момчетата, за които говореше, но мисля, че вече не се виждаха. Срещала се е с него през лятото или нещо такова. Той учи в Харвард.
На снимката, заело стандартна рекламна поза и зяпнало във фотоапарата, имаше момче във футболна униформа с номер 71.
— Как се казва?
— Не знам.
Взех футболната програма на срещата „Харвард“—"Колумбия" и прегледах списъка. Номер 71 беше Алън Зенър, десен защитник. Написах името му в бележника си и върнах снимката на Джини.
— Този — каза тя, подавайки ми втората снимка — е по-нов. Мисля, че се виждаше с него. Понякога вечер; като се връщаше, тя целуваше снимката, преди да си легне. Името му, мисля, е Ралф или Роджър.
На снимката имаше млад негър в тесен блестящ костюм, с електрическа китара в едната си ръка. Той се усмихваше доста сковано.
— Твърдите, че се е виждала с него?
— Да, струва ми се. Той участва в група, която свири в Бостън.
— И се казва Ралф? А знаете ли името на групата?
Джини се намръщи.
— Казвала го е, но не си го спомням. Керън един вид обичаше да пази момчетата си в тайна. Не беше като някои момичета, които сядат и ти разказват и най-малките подробности за приятелите си.
— И мислите, че тя се е срещала с него през уикендите?
Джини кимна.
— Къде?
— Предполагам, че в Бостън или Ню Хевън.
Обърнах снимката в ръцете си. На гърба й беше написано: „Фото Кързин, Уошингтън Стрийт“.
— Мога ли да взема снимката с мен?
— Разбира се. На мен не ми трябва.
Пуснах я в джоба си и седнах отново.
— Познавате ли някои от тези хора? Някое от момчетата?
— Не, никога не съм виждала никой от приятелите й. А, един момент. Веднъж видях. Едно момиче.
— Момиче?
— Да. Веднъж Керън ми каза, че една нейна добра приятелка щяла да дойде за един ден. Била много готина, много дива. Голяма реклама й направи. Очаквах да бъде супер. И когато дойде…
— Да?
— Ами, беше наистина странна — каза Джини. — Много висока, действително с много дълги крака. Керън все говореше колко искала и нейните да бъдат толкова дълги. А момичето просто седеше и не казваше нищо. Беше красива, предполагам, и някак унесена. Може би е била дрогирана, не знам. След около един час седене тя проговори и изрече много странни неща.
— Какви по-точно?
— Доколкото си спомням, каза, че „Дъждът в Испания е предимно пропилян“. И измисли стихове за хора, бягащи в спагетени полета. Бяха доста тъпи, имам предвид не такива, че да ги наречеш добри.
— Как се казваше момичето?
— Може би Енджи.
— Тя в колеж ли учеше?
— Не. Беше млада, но работеше. Керън, струва ми се, каза, че била медицинска сестра.
— Опитайте се да си спомните името й.
Джини се намръщи и погледна пода, после поклати глава.
— Не мога — каза. — Не обърнах внимание.
Не исках да оставям нещата така, но ставаше късно.
— Какво друго можете да ми кажете за Керън? Беше ли нервна? Неспокойна?