Мисис Рандъл излезе от колата и забърза по стълбите обратно към къщи.
— Мислех, че закъснявате за среща — не се стърпях аз.
Тя спря за момент и ме изгледа.
— Вървете по дяволите! — изруга ме и затръшна вратата зад гърба си.
Аз се върнах при колата си, обмисляйки представлението, което ми бе изнесено. Беше твърде убедителна. Успях да открия само две слаби места: едното беше количеството кръв в жълтата кола — притесняваше ме, че на пътническото място имаше повече кръв. Другият пропуск на мисис Рандъл беше, че не знаеше таксата на Арт за аборт. Той вземаше 25 долара — точно колкото да покрие разходите за лабораторията. Никога не вземаше повече. Това беше някакъв странен негов начин да запази съвестта си чиста.
Пет
Надписът беше полуизтрит: „ФОТОГРАФСКО СТУДИО КЪРЗИН“. Отдолу с дребен жълт шрифт пишеше: „Снимки за всякакви цели. Паспортни, рекламни, за приятели. Срок — един час.“
Фотостудиото се намираше на ъгъла в северната част на Уошингтън Стрийт, далеч от светлините на кината и големите магазини. Влязох вътре и заварих дребни старци, мъж и жена, седящи един до друг.
— Да? — попита мъжът с нежен, почти плах глас.
— Имам един особен проблем — започнах аз.
— Паспорт ли? Няма никакъв проблем. Можем да ви извадим снимките за един час, дори за по-малко, ако бързате. Правили сме го хиляди пъти.
— Точно така — добави жената, кимайки. — Повече от хиляди.
— Моят проблем е по-различен — отговорих аз. — Вижте, дъщеря ми навършва 16 години и ще и организираме голямо парти…
— Съжаляваме, не се занимаваме с годежи — каза мъжът.
— Това не е годеж, а парти по случай рожден ден.
— Не, дума да не става.
— Преди го правехме — обясни жената. — Едно време. Но беше такъв ужас.
Въздъхнах дълбоко.
— Това, което ми трябва, е малко информация. Дъщеря ми е луда по някаква рокендрол група, а вие сте ги снимали. Исках това да бъде изненада, така че си помислих, че…
— Вие имате дъщеря на 16?
Той ме изгледа подозрително.
— Точно така. Следващата седмица ще ги навърши.
— И ние сме правили снимка на група?
— Да.
Подадох му снимката. Той дълго я гледа.
— Това не е група, това е само един човек — каза накрая.
— Знам, но той е част от групата. Вие сте направили снимката и аз си помислих, че вероятно…
През това време мъжът разгледа гърба на снимката.
— Ние сме я правили — съобщи той. — Това е нашият печат. „Фотографско студио Кързин“. Това сме ние. Съществува от 1931 година. Баща ми го държеше преди мен, Бог да го прости. Значи твърдите, че това е група — попита той, размахвайки снимката.
— Член на група.
— Възможно е — каза той и подаде снимката на жената. — Помниш ли да сме снимали такава група?
— Може и да сме снимали, но не мога да си ги спомня.
— Вероятно е била рекламна снимка — предположих аз.
— Как се казва групата?
— Не знам. Затова дойдох при вас. Нали снимката има вашия печат…
— Видях, не съм сляп — отговори троснато той. После се наведе и погледна под тезгяха. — Трябва да проверя картотеката. Там пазим всичко.
Разнесе се шум от прехвърляне на снимки. За голяма моя изненада той наистина беше фотографирал дузина групи. Ровеше много бързо.
— Жена ми не може да ги запомни, но аз ги помня. Видя ли ги, всичките си ги спомням. Ето, това са Джими и „Ду-Дах“.
Той прелистваше бързо.
— „Уарблър“, „Кофин“, „Клик“. Имената се залепват за теб, странно нещо.
Опитвах се да погледна лицата, докато разгръщаше, но той го правеше много бързо.
— Чакайте малко — посочих аз една снимка. — Мисля, че са тези.
Мъжът се намръщи.
— „Зефир“ — каза той с неодобрителен тон. — Ето кои били.
Погледнах петимата мъже — всички бяха негри. Носеха същите блестящи костюми като този, който бях видял на единичната снимка.
Всички се усмихваха някак сковано, сякаш им бе неприятно, че ги снимат.
— Знаете ли имената им? — попитах.
Той обърна снимката обратно и прочете:
— „Зейк, Зич, Роман, Джордж и Хепи“. Това са те.
— Добре — казах аз и ги записах в тефтерчето си. — Имате ли представа как мога да се свържа с тях?
— Вижте, вие сигурен ли сте, че ги искате за партито на дъщеря си?
— Защо не?