Мъжът вдигна рамене.
— Не вдъхват особено доверие.
— Е, надявам се, че нищо няма да стане, ако посвирят една вечер.
— Не знам — каза той недоверчиво, — доста са съмнителни.
— Знаете ли къде мога да ги намеря?
— Разбира се — той посочи с пръст надолу по улицата. — Нощем работят в Илектрик Грейп. Всички негри киснат там.
— Благодаря ви — казах аз и тръгнах към вратата.
— Бъдете внимателен — посъветва ме жената. Аз промърморих и затворих вратата.
— Приятно прекарване на партито — пожела мъжът.
Алън Зенър беше огромно като планина хлапе. Беше не толкова висок, колкото широк. Намерих го на излизане от тренировка в Дилън Фийлд Хаус. Беше следобед и залязващото слънце хвърляше златни отблясъци над стадиона „Солджърс Фийлд“ и над близките сгради — Фийлд Хаус, хокейната пързалка и закритите тенискортове. На едно игрище някаква група все още се боричкаше, вдигайки облаци от жълтокафяв прах.
Зенър тъкмо си беше взел душа — късата му черна коса беше още влажна и той я търкаше, спомнил си сякаш строгата препоръка на треньора да не излиза навън с мокра коса.
Каза ми, че бърза да вечеря и да започне да учи, така че говорихме по пътя към общежитията на Харвард. Тази година завършвал Леверт Хаус и специализирал история. Не харесвал темата на дипломната си работа. Притеснявал се дали ще успее да влезе в Юридическия факултет — там не давали предимство на спортистите.
Най-накрая насочих разговора към Керън.
— И вие ли?
— Какво искате да кажете?
— Вие сте вторият за днес. Фоги беше тук преди вас.
— Фоги?
— Стареца. Тя така му викаше.
— Защо?
— Не зная. Просто го наричаше как ли не.
— Вие говорихте ли с него?
— Той дойде да ме види — отговори Зенър внимателно.
— И какво?
— Казах му да се маха. — Той вдигна рамене.
— Защо?
Бяхме стигнали до Масачузетс Авеню. Движението беше натоварено.
— Защото не искам да се забърквам.
— Но вие вече сте се забъркали.
— Да, по дяволите, зная — той тръгна да пресича улицата, умело проправяйки си път между колите.
— Знаете ли какво й се е случило?
— Вижте, зная повече от всеки друг по този случай.
— Но не искате да ви намесват?
— Това е положението.
— Нещата са много сериозни — отговорих аз. — Арестуван е човек, обвинен в убийството й. Трябва да ми кажете всичко, каквото знаете.
— Вижте, тя беше добро момиче, но имаше проблеми. За кратко нещата вървяха добре, после проблемите се увеличиха и всичко свърши. Сега ме оставете на мира.
Аз вдигнах рамене.
— Когато делото се гледа, защитата ще ви призове като свидетел. Те могат да ви накарат да свидетелствате под клетва.
— На никакъв процес няма да свидетелствам.
— Няма да имате избор — казах аз, — освен, разбира се, ако изобщо няма дело.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че е по-добре да си поговорим.
Две преки по-надолу, срещу Сентръл Скуеър, имаше малка мръсна таверна с ненастроен телевизор на бара. Поръчахме си две бири и докато чакахме, гледахме прогнозата за времето.
— Вие защо се интересувате от всичко това?
— Мисля, че Лий е невинен.
Той се изсмя.
— Вие сте единственият, който мисли така.
Бирите дойдоха. Аз платих. Той сръбна от своята и облиза пяната от устните си.
— Добре — съгласи се изведнъж Зенър. — Ще ви разкажа как се запознахме.
Срещнахме се на едно парти през април миналата година. Разбирахме се чудесно. Всичко изглеждаше направо страхотно. Не знаех нищо за нея, когато я срещнах, тя беше просто хубаво момиче. Знаех, че е млада. Но не знаех, че е толкова млада, поне не до следващата сутрин, когато бях поразен от изненада. Исусе, та тя беше само шестнайсетгодишна… Но я харесвах. Не беше глупава.
Той изпи половината чаша на един дъх.
— И така, започнахме да се виждаме. Малко по малко разбрах коя е. Тя по особен начин обясняваше нещата на части. Беше много вълнуващо, също като стар филмов сериал. Керън беше добра в това.
— Кога престанахте да се виждате?
— В началото на юни. Тя завършваше Конкорд и аз й заявих, че ще отида на тържеството. Тя се възпротиви. Попитах я защо. И тогава ми беше обяснено кои са родителите й и как ще изглеждам в сравнение с тях. Разбирате ли, аз по-рано се казвах Земник и съм отраснал в Бруклин. Керън взе решението си и аз трябваше да се разкарам. Тогава наистина се бях разстроил. Сега вече не ме интересува.