Кабинетът му беше малък. Зад бюрото седеше облечено в бяла престилка момиче, което пишеше писмо на машина. Както и трябваше да се очаква, тя беше изкусително хубава.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя с лек акцент.
— Търся доктор Рандъл.
— А той очаква ли ви?
— Не съм сигурен — казах аз, — обаждах се, но не съм сигурен дали е получил съобщението ми.
Тя ме погледна и ме прецени като клиницист. В очите й се четеше лека надменност, каквато всички изследователи придобиват, когато са около практикуващи. Клиницистите не използват мисълта си. Те затъпяват с мръсни, ненаучни неща като пациентите. Изследователят, точно обратното, населява възвишения свят на удовлетворяващата интелектуалност.
— Елате с мен — покани ме тя, после стана и прекоси стаята. Носеше дървени обувки без токове. Това обясняваше акцента й. Следвайки я отзад, аз наблюдавах дупето й и ми се искаше да не е облечена в лабораторна престилка.
— Той тъкмо започва нов експеримент — каза тя през рамо. — Така че е много зает.
— Мога да почакам.
Влязохме в лабораторията. Тя се намираше в ъгъла на крилото, с изглед към паркинга. По това време на деня повечето коли вече ги нямаше.
Рандъл се беше надвесил над един бял плъх. Когато момичето влезе, той каза:
— А, Бриджит, точно навреме.
Едва тогава ме видя.
— Добре. Случило ли се е нещо?
— Казвам се Бери. Аз…
— Да, разбира се, помня ви добре — той пусна животинчето и ми подаде ръка. Плъхът пребяга през масата, но спря на ръба, като любопитно душеше и надничаше надолу.
— Джон, нали? — попита Рандъл. — Да, срещали сме се няколко пъти.
Той хвана плъха и се ухили.
— Брат ми току-що ми позвъни. Раздразнили сте го. Мисля, че думите му бяха, че си пъхате носа, където не трябва.
Той, изглежда, намираше случилото се за много забавно. Засмя се отново и продължи:
— Това е наказанието ви, задето сте изтормозили скъпата му възлюбена. Очевидно сте я разстроили.
— Съжалявам.
— Няма нужда — каза Питър весело и се обърна към Бриджит: — Извикай другите, моля те. Трябва да пуснем в ход това нещо.
Бриджит сбърчи нос и Питър й намигна.
— Възхитително създание. Тя ме поддържа във форма — каза той, когато момичето излезе.
— Във форма?
— Всъщност да — той потупа корема си. — Една от неподозираните опасности на съвременния лесен живот е, че той отслабва очните мускули. За това е виновна телевизията; седим си там и не упражняваме очите си. Резултатът е мързеливи очи. Ужасна трагедия! Но Бриджит ме предпазва от всичко това. Тя е най-ефективната профилактика.
Той въздъхна щастливо.
— Но кажете, моля, какво мога да направя за вас? Не мога да си представя защо ще искате да ме видите. Бриджит — да, но мен защо?
— Вие сте били лекуващият лекар на Керън, нали?
— Бях, да. И какво от това?
Той взе плъха и го сложи в малка клетка. После погледна към редицата по-големи клетки за друг.
— Тези проклети момичета. Все им повтарям, че боята е евтина, но те никога не слагат достатъчно. Ето там — ръката му се шмугна и извади друг плъх. — Отбелязваме всички с боя на опашката — обясни той, държейки плъха така, че да успея да видя лилавото петно на опашката. — Инжектирани са с паратироиден хормон вчера сутринта. Сега мога да кажа, че е дошло времето да се срещнат със Създателя си. Знаете ли нещо за убиването на плъхове?
— Малко.
— Не би било проблем да ги убиете вместо мен, нали? Мразя да правя жертвоприношения.
— Не, благодаря.
Той въздъхна.
— Така си и мислех. Сега за Керън: да, аз бях нейният лекар. Какво точно ви интересува?
— Лекували ли сте я от някаква злополука към края на лятото?
— Злополука ли? Не.
Момичетата влязоха. Заедно с Бриджит бяха три. Всички бяха привлекателни и дали случайно или не, едната беше блондинка, другата брюнетка, а третата червенокоса. Те стояха в редица пред него и Питър им се усмихна обещаващо, като че ли щеше да раздава подаръци.
— Имаме шест за тази вечер — каза той. — След това всички можем да си ходим. Приготвени ли са инструментите за дисекция?
— Да — отвърна Бриджит и посочи дълга маса с три стола. Пред всеки стол имаше по една коркова плочка, карфици, чифт пинцети, скалпел, ваничка с лед.