— Тормозил съм?
— Това — каза Питърсън внимателно — бяха неговите думи.
— А вие какво отговорихте?
— Казах, че ще видя какво може да се направи.
— И ето ви тук.
Той кимна и се усмихна бавно. Сигналната светлина бе започнала да ме нервира. Надолу по улицата притихнали ни наблюдаваха две деца.
— Нарушил ли съм някакъв закон? — попитах аз. — Доктор Рандъл би могъл да се обърне към съда, ако разполага с доказателства, че е понесъл материални щети като резултат от така наречените мои действия. Той го знае толкова добре, колкото и вие — усмихнах му се аз, възприемайки неговия маниер. — А и аз също.
— Навярно ще се наложи да поговорим за това в управлението.
Поклатих отрицателно глава.
— Нямам време.
— Както знаете, мога да ви призова на разпит.
— Да — казах, — само че не би било много разумно.
— Нищо не може да ми попречи да го сторя.
— Съмнявам се — казах. — Аз съм частно лице и не превишавам правата си на частно лице. На никого не съм се налагал, никого не съм заплашвал. Никой, който не желаеше да говори с мен, не беше заставен да го направи.
— Вие влязохте в чужда собственост — дома на Рандъл.
— Беше съвсем непреднамерено. Бях се загубил и исках да попитам за посоката. Минах покрай голяма сграда, толкова голяма, че никога не би ми хрумнало, че това може да бъде частен дом. Помислих, че е сиропиталище или пък детски ясли, така че влязох да попитам. Представете си изненадата ми, когато открих, че по чиста случайност…
— Вие наричате това случайност?
— Можете ли да докажете обратното?
Питърсън направи опит за бледа имитация на добронамерено хихикане под мустак.
— Много сте умен.
— Чак пък толкова. Сега изключете сигналните светлини и престанете да привличате вниманието. Иначе ще подам оплакване за тормоз от полицията. И ще го подам при шефа на полицията, в офиса на шерифа и в офиса на кмета.
Той мързеливо протегна ръката си през прозореца на колата и спря светлината.
— Някой ден всичко това може да ви се връща.
— Да — казах. — На мен или на някой друг.
Той почеса опакото на ръката си, както беше направил това в кабинета си.
— Мисля си понякога, че или сте честен човек, или пък пълен глупак.
— А може би и двете.
Той бавно кимна.
— Може би и двете.
Отвори вратата и се метна на шофьорската седалка. Аз се отправих към входа и влязох вътре. Докато затварях вратата, чух, че колата му потегли.
Девет
Не ми се ходеше много на коктейл, но Джудит настоя. Докато карахме към Кеймбридж, тя попита:
— За какво беше всичко това?
— Кое по-точно?
— Намесата на полицията.
— Опит да ме откажат.
— Как се мотивираха?
— Рандъл подал оплакване. За тормоз.
Разказах й набързо за хората, с които се бях срещнал през деня.
— Звучи объркано — каза тя, когато свърших разказа си.
— Сигурен съм, че просто съм одраскал повърхността.
— Мислиш ли, че мисис Рандъл лъже за чека от 300 долара?
— Може и да е излъгала — признах аз.
Въпросът й ме сепна. Тогава си дадох сметка, че нещата се случваха толкова бързо, че не бях имал време да обмисля всичко, което бях научил, да го отсея и подредя.
Знаех, че има несъответствия и проблемни места — няколко такива, — и аз не бях открил логическата връзка между тях.
— Как е Бети?
— Не е добре. Имаше статия във вестника днес…
— Така ли? Не съм я видял.
— Беше съвсем малка. Арест на лекар за аборт. Без много детайли освен името му. Тя получи няколко анонимни обаждания.
— Неприятни ли бяха?
— Доста неприятни. Вече се опитвам да вдигам телефона само аз.
— Добро момиче.
— Тя се старае да бъде много смела, стреми се да се държи така, сякаш всичко е нормално. Не зная дали е за добро или лошо. Но не е възможно. Нещата не са наред и това си е.
— Ще отидеш ли там и утре?
— Да.
Паркирах на тиха населена улица, недалеч от Кеймбридж Сити Хоспитъл. Мястото беше приятно, със стари дървени къщи и кленови дървета по улицата. Тротоарите бяха павирани с тухли в стила на целия Кеймбридж. Докато паркирах, Хамънд пристигна с мотоциклета си.
В Нортън Франсис Хамънд III са въплътени надеждите за бъдещето на медицинската професия. Той не го знае и толкова по-добре; ако го знаеше, щеше да бъде непоносим. Хамънд дойде от Сан Франциско, от, както сам го наричаше, едно дълго плаване. Сега изглежда като жива реклама на живота в Калифорния — висок, рус, загорял и чаровен. Той е отличен лекар, втора година асистент в Мем, където е смятан за толкова добър, че персоналът охотно му прощава дългата до раменете коса и къдравите пищни мустаци.