Той стоеше полуизгърбен, със сгърчено болезнено изражение на лицето, като че ли току-що ръгнат в корема. Очите му бяха широко отворени и тъжни. Изобщо външният му вид беше доста драматичен, но Чарли винаги изглеждаше така. На раменете му сякаш тегнеше мъката на цялото човечество и това го привеждаше към пода. Никога не съм го виждал да се усмихва. В напрегнат полушепот той каза:
— Как е той?
— Кой?
— Арт Лий.
— Добре е. — Не исках да говоря за Лий точно с Чарли Франк.
— Вярно ли е, че е арестуван?
— Да.
— Боже Господи! — Той въздъхна леко.
— Мисля, че накрая всичко ще се оправи — казах.
— Наистина ли? Боже Господи! — Той захапа долната си устна. — Мога ли да направя нещо за него?
— Не мисля.
Той все още държеше ръката ми. Погледнах към Фриц в другия край на стаята, надявайки се, че Чарли ще забележи и ще ме остави. Той не забеляза.
— Джон, кажи…
— Да?
— Вярно ли е, ъъъ, че се замесваш?
— Нека да кажем, че съм заинтересован.
— Искам да знаеш, че в болницата се носи мълва — каза Чарли, навеждайки се по-близо към мен, — че се интересуваш толкова, защото ти самият си забъркан.
— Това са безсмислици.
— Джон, можеш да си създадеш много врагове.
Запрехвърлях в ума си приятелите на Чарли Франк.
Той беше педиатър, при това с голяма клиентела — притесняваше се за малките си пациенти повече от майките им и това ги успокояваше.
— Защо го казваш?
— Просто ти казвам какво чувствам — каза той с тъжен поглед.
— Какво предлагаш да направя?
— Стой настрани, Джон. Грозно е, много е грозно.
— Ще го запомня.
— Много хора имат усещането…
— И аз също.
— … че всичко трябва да се остави в ръцете на съда.
— Благодаря за съвета.
Той затегна хватката на ръката ми.
— Казвам ти като на приятел, Джон. Наистина е грозно.
— Окей, Чарли. Ще го запомня.
— Тези хора не се спират пред нищо.
— Кои хора?
Той освободи ръката ми доста рязко и смутено сви рамене.
— Е, във всички случаи ще постъпиш, както смяташ, че е най-добре. — И той се обърна.
Както обикновено Фриц Вернер стоеше до бара. Беше висок, болезнено слаб, почти мършав човек. Косата му беше късо подстригана и това подчертаваше големите му, мрачни очи. Той приличаше на птица — имаше тромава походка и навика да протяга напред врата си, когато му говореха, сякаш не чуваше добре. Той излъчваше скрито напрежение, чиито произход се криеше в австрийското му потекло или в артистичната му природа. Неговото хоби беше рисуването и в кабинета му винаги цареше творчески безпорядък. Но Вернер печелеше парите си като психиатър, слушайки търпеливо скучаещи матрони на средна възраст, които със закъснение бяха решили, че нещо с мозъците им не е наред.
Той се усмихна, докато се ръкувахме, и огледа стаята:
— Колко лекции ти изнесоха досега?
— Само една. Чарли Франк.
— Да. Винаги можеш да разчиташ на него за лош съвет.
— А какво да кажем за теб?
— Жена ти е много чаровна днес. Синьото много й отива.
— Ще й предам.
— Как е семейството ти?
— Благодаря, добре. Фриц…
— А работата ти?
— Слушай, Фриц. Нуждая се от помощ.
Той се засмя.
— Нуждаеш се от нещо повече от помощ — нуждаеш се от спасяване. Срещнал си се с много хора. Предполагам, че вече си видял всичките. Какво мислиш за Бъбълс?
— Бъбълс?
— Да.
Намръщих се. Никога не бях чувал това име.
— Питаш ме за Бъбълс стриптийзьорката?
— Не. Питам те за Бъбълс съквартирантката.
— Тази от Смит Колидж?
— Господи, не! Тази от миналото лято в Хил. Били три в един апартамент — Керън, Бъбълс и трето момиче, което било медицински работник — медицинска сестра, техник или нещо подобно. Трите представлявали странна група.
— Какво е истинското име на тази Бъбълс? Какво работи тя?
Някой дойде на бара за нова поръчка. Фриц погледна многозначително към стаята и каза с глас на професионалист:
— Това звучи доста сериозно. Предлагам да ми го изпратиш да го видя. Всъщност свободен час имам утре в 2:30.