Чеснът Стрийт е след Чарлз, близо до подножието на Хил. Това е много спокоен квартал с градски къщи, антикварни и зеленчукови магазини и стилни ресторанти. Повечето от живеещите тук хора бяха млади специалисти — лекари, адвокати и банкери, които търсеха прилично за живеене място, но все още не можеха да си позволят да се преместят в Нютън или Уелсли. Останалите живущи бяха 50-60-годишни професионалисти, с вече пораснали и женени деца, което им позволяваше да се върнат отново в града. Ако човек живее в Бостън, трябва да живее на Бийкън Хил. Разбира се, тук имаше и ученици, но обикновено те бяха натъпкани по трима-четирима в малки апартаментчета — само по този начин можеха да си платят наема. Изглежда, по-възрастните жители харесваха учениците — те добавяха малко цвят и младост на квартала. Което ще рече, че харесваха учениците дотолкова, доколкото те се държаха прилично и изглеждаха чисти.
Анджела Хардинг живееше на втория етаж на къща без асансьор. Почуках на вратата. Отвори ми слабо, тъмнокосо момиче, облечено в минижуп и пуловер. Беше с нарисувано на бузата цвете и големи сини слънчеви очила.
— Анджела Хардинг?
— Няма я — каза момичето. — Закъснели сте. Тя вече излезе. Но може и да се обади.
— Казвам се Джон Бери, работя като патолог — представих се аз.
— А — момичето прехапа устни и ме погледна подозрително.
— Вие Бъбълс ли сте?
— Да. Откъде знаете? — попита тя, после щракна с пръсти: — Разбира се, бяхте със Суперхед снощи.
— Да.
Тя се дръпна от вратата.
— Влезте.
Стаята беше почти гола — имаше само едно канапе и две възглавници на пода; през една отворена врата се виждаше неоправено легло.
— Опитвам се да науча нещо за Керън Рандъл — казах.
— Дочух вече.
— Тук ли живяхте миналото лято?
— Да.
— Кога видяхте Керън за последен път?
— Не съм я виждала от месеци. Нито пък Анджела я е виждала.
— Анджела ли ви го каза?
— Да, разбира се.
— Кога?
— Снощи. Говорихме за Керън. Разбирате ли, току-що бяхме научили за нейната, ъъъ, злополука.
— Кой ви каза?
Тя сви рамене:
— Носят се слухове.
— Какви слухове?
— Че са я изстъргали лошо.
— Знаете ли кой го е направил?
— Хванали са някакъв лекар. Но това сигурно вече го знаете.
— Да — отговорих.
— Вероятно го е направил той — каза тя и сви рамене. После прибра черната си дълга коса от лицето. Имаше много бледа кожа. — Но не знам.
— Какво имате предвид?
— Е, Керън не беше глупачка. Тя знаеше, че има риск. Нали е минавала през това и преди, включително миналото лято.
— Аборт ли е правила?
— Да, точно така. После изпадна в депресия. Тогава на два пъти се надруса жестоко и се получиха усложнения. Това я разтърси. Знаеше, че е опасно, страдаше заради бебетата. Ние смятахме, че известно време след аборта не бива да се дрогира, но тя настоя и беше ужасно, наистина ужасно.
— Какво точно се случи?
— Един път тя беше ножът. Стържеше стаята и през цялото време пищеше, че е кървава, че всички стени са напръскани с кръв. Мислеше, че прозорците са бебета, които почервеняват и умират. Беше непоносимо.
— Вие какво направихте?
— Грижехме се за нея — Бъбълс сви рамене. — Какво можехме да направим?
Тя се пресегна към масата и взе бурканче, което се затваряше с телено клупче. Махна с клупчето и във въздуха се понесоха рояк балончета. Тя ги гледаше внимателно, докато те едно след друго бавно падаха на пода и се пукаха.
— Кой направи аборта миналото лято? — попитах.
Бъбълс се засмя:
— Не знам.
— Как се случи?
— Ами напомпаха я. Тя обяви, че ще се отърве от бебето, замина за ден и след това се върна, цялата засмяна и щастлива.
— И никакви проблеми?
— Никакви. — Тя пак направи рояк балончета. — Извинете ме за момент.
Бъбълс отиде в кухнята, наля чаша вода и я изпи с някакво хапче.
— Бях започнала да се „приземявам“, знаете ли? — каза тя.
— Какво взехте?
— Метидрин.
— На метидрин ли сте през цялото време?
— Точно като всички лекари — тя отметна назад косата си. — Винаги задавате въпроси.