— Откъде се снабдявате?
Бях видял капсулата. Беше най-малко пет милиграма. На черния пазар повечето от материала се продаваше по един милиграм.
— Забравете — каза тя. — Става ли? Просто забравете.
— Тогава защо ме оставихте да видя, че го пиете?
— Перчех се.
— Може и така да е. Керън на инжекции ли беше?
— Керън беше на всичко. — Бъбълс въздъхна. — Тя се боцкаше.
Трябва да съм изглеждал озадачен, защото момичето забоде пръст в ръката си, имитирайки венозна инжекция.
— Никой друг не се боцка. Керън надмина всички.
— Как се чувстваше после?
— Като в ада. Наистина изключваше. Дълбоки, много дълбоки потъвания.
— Изключена ли остана?
— Да. До края на лятото не го направи нито веднъж с момче. Сякаш се страхуваше.
— Сигурна ли сте?
— Да.
Огледах стаята.
— Къде е Анджела? Бих искал да говоря с нея.
— Навън. Точно сега и тя би желала да говори с вас.
— Защо? Някакви проблеми ли има?
— Не.
— Доколкото разбрах, тя е медицинска сестра.
— Точно така. Имате…
Точно в този момент вратата се отвори и в стаята се втурна високо момиче:
— Кучия му син го няма никъде. Крие се скапаният…
Като ме видя, тя спря.
— Здрасти, Андж — каза Бъбълс и кимна към мен. — Едно готино старче е дошло да те види.
Анджела Хардинг пресече бързо стаята, тръшна се на канапето и запали цигара. Носеше много къса черна рокля, мрежести чорапи и лачени ботуши. Имаше дълга тъмна коса и лице с класическа красота — изваяните черти на модел. Беше трудно да си я представя като медицинска сестра.
— Вие ли сте този, който се интересува от Керън?
Кимнах утвърдително.
— Андж, аз не му казах — обади се Бъбълс.
— Би ли ми донесла кола, Бъбълс? — попита Анджела. Бъбълс кимна и тихо отиде в кухнята. — Искате ли кола?
— Не, благодаря.
— Както желаете — тя сви рамене, смукна от цигарата си и я угаси. Движенията й бяха резки, но тя запазваше самообладание и лицето й излъчваше спокойствие.
— Не исках да говоря пред Бъбълс за Керън — започна приглушено тя. — Бъбълс доста се разстрои.
— За Керън?
— Да. Бяха много близки.
— А вие?
— Не чак толкова. Добро момиче, малко диво, но забавно. Най-напред губеше мярката. Решихме да живеем в една стая, ние трите. По-късно Бъбълс се премести при Суперхед, а аз не можех да се отърва от Керън. Не беше никак лесно.
— Защо?
— Беше много щура, направо луда.
Бъбълс се върна с колата:
— Не е вярно.
— Не и за теб. Пред теб тя се преструваше.
— Просто те е яд, защото…
— Да. Правилно, разбира се. — Анджела вирна глава, кръстоса крака и се обърна към мен:
— Тя говори за Джими. Той беше стажант в Отделението за бърза помощ.
— Това вашата служба ли е?
— Да — каза тя. — Между мен и Джими имаше нещо. Мисля, че беше красиво. Но Керън се намеси.
Анджела запали цигара, избягвайки погледа ми. Не можех да реша дали говори на мен или на Бъбълс. Очевидно двете момичета не бяха на едно мнение.
— Никога не бях допускала, че ще го направи — продължи Анджела. — Не и собствената ми съквартирантка. Искам да кажа, че все пак има правила…
— Тя го харесваше — каза Бъбълс.
— Да, предполагам. За някакви 72 часа.
Анджела стана и започна да се разхожда назад-напред из стаята. Роклята й стигаше едва до средата на бедрото. Беше зашеметяващо красиво момиче, много по-красива от Керън.
— Не си справедлива — каза Бъбълс. — Знаеш, че това, което казваш, е лъжа. Знаеш, че Джими…
— Не знам нищо. Знам само, че Джими сега завършва стажа си в Чикаго, а аз не съм с него. Може би, ако бях… — Анджела спря.
— Може би — обади се Бъбълс.
— Може би какво? — попитах аз.
— Това вече няма значение — каза Анджела.
— Кога видяхте Керън за последен път?
— Не си спомням. Трябва да е било някъде през август, преди тя да започне училище.
— И не сте се виждали миналата седмица?
— Не — отвърна тя, все още крачейки из стаята, като дори не забави крачка.
— Това е странно. Алън Зенър я е видял миналата неделя.
— Кой?
— Алън Зенър, един от приятелите й.
— Аха.
— И тя му казала, че идва насам.