Анджела и Бъбълс се спогледаха.
— Мръсен малък… — каза Бъбълс.
— Не е ли истина? — попитах.
— Не — отговори твърдо Анджела. — Не сме я виждали.
— Но той беше сигурен…
— Просто е променила решението си. За нея това беше нещо обичайно.
— Андж, виж какво…
— Ще ми донесеш ли още една кола?
Скритата заповед в гласа не можеше да се сбърка. Бъбълс покорно отиде за друга кола.
— Бъбълс е мило момиче — каза Анджела, — но е малко наивна. Тя обича нещата да имат добър край. Затова случилото се с Керън я притеснява толкова.
— Разбирам.
Тя спря да се разхожда и застана срещу мен. Тялото й застина в ледено спокойствие.
— Имате ли да ме питате още нещо?
— Просто исках да знам дали сте се видели с Керън.
— Не. Отговорът е не.
Аз се изправих.
— Добре. Благодаря ви за отделеното време.
Анджела кимна. Вече на вратата чух Бъбълс да казва:
— Тръгва ли си?
— Млъкни! — отвърна Анджела.
Две
Малко преди обяд се обадих в офиса на Бредфорд и ми казаха, че ще поемат случая на доктор Лий. Мъжът се казваше Джордж Уилсън. Свързаха ме с него. По телефона гласът му звучеше спокойно и самоуверено. Той се съгласи да пием по едно питие в пет, само че не в клуб „Трафалгар“. Щяхме да се срещнем в „При Кръшер Томпсън“, бар в центъра на града.
После обядвах в един крайпътен ресторант и прочетох сутрешните вестници. Историята с арестуването на Арт най-накрая се беше разчула — раздута, изнесена на първите страници, въпреки че все още не беше свързана със смъртта на Керън Рандъл. Освен публикациите имаше и снимка на Арт. Под очите му се виждаха тъмни садистични кръгове, ъгълчетата на устните му бяха извити злобно, а косата му — разчорлена. Имаше вид на дребен хулиган.
Материалите не казваха много, просто изнасяха фактите по арестуването му. Нямаше нужда от обяснения — снимката беше достатъчно красноречива. А никой не може да заведе дело за манипулиране на общественото мнение на базата на снимка, която го прави да изглежда отвратителен.
След като се наобядвах, запалих цигара и се опитах да систематизирам нещата, но без особен успех. Сведенията, които бях успял да събера за Керън, бяха твърде противоречиви и несигурни. Те не бяха достатъчни, за да избистря представата си за нея, нито пък ми помагаха да реша, какво би направила, пристигайки за уикенда в Бостън, бременна и нуждаеща се от аборт.
В един отново позвъних в лабораторията на Мърфи. Той вдигна телефона.
— Здравей, Мърф. Какви са резултатите?
— На Керън Рандъл ли? Току-що се обадиха от Сити. Уестън искаше да знае дали си носил тук кръвна проба.
— И какво му каза?
— Че си носил.
— Той какво отговори?
— Искаше да знае резултатите. Съобщих му ги.
— А те какви са?
— Изключено е да е била бременна.
— Окей, Благодаря.
— Ще ми обясниш ли всичко това, Джон?
— Не сега — отвърнах.
— Ти обеща.
— Знам. Но не сега.
— Знаех си, че ще ме изпързаляш — каза Мърф. — Сара ще ме намрази. — Сара беше жена му. Разпространяването на клюки беше нейната стихия.
— Съжалявам, но наистина не мога.
— Дяволски гаден номер като за стар приятел. Ако тя подаде молба за развод, ще те призова като съподсъдим.
Три
Пристигнах в патологичните лаборатории Малори в три. Първият човек, когото срещнах, беше Уестън. Изглеждаше уморен. Поздрави ме с крива усмивка.
— Какво откри? — попитах.
— Тестовете за бременност са отрицателни.
— Нима?
— Да. — Той вдигна папката с патологичния протокол и я прелисти. — Няма основания за каквито и да е съмнения.
— Позвъних тук по-рано и ми казаха, че е била бременна в третия месец.
— С кого говори? — попита внимателно Уестън.
— Със секретарката.
— Трябва да е било грешка.
— Сигурно — казах аз.
Той ми подаде папката.
— Искаш ли да видиш и предметните стъкла?
— Да, моля те.
Отидохме в патологичната картотека — дълга стая, разделена на отделни кабинки, където патолозите държаха микроскопите и предметните стъкла и пишеха докладите си след аутопсиите. Спряхме пред една кабинка.
— Ето ги — Уестън посочи кутия с предметни стъкла. — Любопитен съм да разбера мнението ти за тях, след като ги прегледаш.