— Нима?
— Да. — Лулата му угасна и той я запали отново. — Подозирах, че си взел кръвната проба, за да пуснеш естрадиолови тестове, и че ще хванеш Мърфи да ги направи. Исках да знам също така дали не си решил да провериш нивата и на другите хормони — ТСХ, АКТХ, Т4 — нещо, което би могло да помогне.
— Защо просто не ми се обади?
— Звъних, но в лабораторията не знаеха къде си.
Кимнах. Всичко, което беше казал, имаше смисъл.
Усещах как тялото ми бавно се отпуска.
— Между другото — каза Уестън, — разбрах, че преди известно време са правени няколко черепни снимки на Керън Рандъл. Имаш ли представа какво са показали?
— Нищо — казах. — Всичко е съвсем нормално.
— Жалко — въздъхна Уестън.
— Въпреки това има нещо интересно.
— Какво е то?
— Снимките били поръчани, защото се е оплаквала от замъглено зрение.
Уестън въздъхна отново.
— Джон, знаеш ли коя е най-честата причина за замъглено зрение?
— Не.
— Недоспиването. — Той премести лулата в единия край на устата си и я хвана със зъби. — Какво би направил, ако беше на моето място? Да поставиш диагноза въз основа на оплакване, което не е хванато на рентген.
— Предметните стъкла навеждат на други изводи — напомних му аз.
— Да, но само навеждат — той бавно поклати глава. — Случаят е твърде заплетен, Джон. Няма да го усложня още повече с диагноза, за която не съм сигурен. Та нали, в края на краищата, могат да ме извикат в съда да я защитавам? По-добре да не си протягам врата. Ако обвинението или защитата пожелаят патолог да прегледа материала отново и той поиска да изложи собствения си врат, чудесно. Материалът е тук за всеки, който иска да го види. Но аз няма да го направя. Годините, прекарани от мен в съдебната зала, ме научиха поне на едно нещо.
— И какво е то?
— Никога не заемай позиция, особено ако не си сигурен, че може да бъде защитена от всяка яростна атака. Този съвет повече подхожда за генерал — каза той, усмихвайки се, — но всъщност съдебната зала не е нищо повече от много цивилизована война.
Четири
Трябваше да намеря Сандерсън. Бях му обещал да се видим, а и сега отчаяно се нуждаех от съвета му. Но като влизах във фоайето на Линкълн Хоспитъл, първия човек, когото срещнах, беше Хари Фалън.
Той се промъкваше надолу по един коридор, облечен в шлифер и със захлупена над челото шапка. Хари беше интернист с дълъг стаж в покрайнините на Нютън; беше също така и бивш актьор и нещо като клоун. Поздравих го и той бавно повдигна периферията на шапката си. Лицето му беше бледо, а очите — кръвясали.
— И’ъм настимка — каза Хари.
— При кого ходиш?
— При Гордън. Гламния стажант — той извади носна кърпичка и звучно издуха носа си. — За лошата си настимка.
— Звучиш, сякаш си глътнал памук.
— Бла’одаря ти мноу. — Той подсмъркна. — Това не е за смях.
Беше прав, разбира се. Всички практикуващи лекари се страхуваха от болести. Дори малките настинки се отразяваха зле на имиджа на, най-общо казано, „връзката на лекаря с пациента“, и всяка сериозна болест се превръщаше в най-висока степен в добре укривана тайна. Когато старият Хенли най-накрая разви хроничен гломерулонефрит, той стигна до крайни мерки, за да бъде сигурен, че пациентите му няма да научат — и като крадец посещаваше лекаря си посред нощ.
— Не звучи като лоша настинка — опитах се да го успокоя.
— Хъ. Така ли мислиш? Чуй ме само. — И той отново си издуха носа, издавайки дълъг, пронизителен звук като на автомобилна сирена — нещо средно между ерихонска тръба и хъркането на хипопотам в агония.
— Откога си така?
— ’ва ’ни. ’ва слочести, слочести ’ни. Пациентите ми сабелясват.
— Какво вземаш?
— Горещ пумш. Най-доброто при вирус. Но сфетът е срещу мен, Дшон. Тнес на фсичкото отгоре получих бицетче.
— Бицетче?
— Да. За непрафилно паркиране.