Сандерсън беше абсолютно прав — можехме да прехвърлим подозренията върху Питър Рандъл. Но ако го направехме, никога нямаше да знаем защо сме постъпили така. Разбира се, винаги можехме да кажем, че сме вярвали, че той е виновният. Или — че е било оправдано да се спаси несправедливо обвинен човек.
Но никога нямаше да бъдем сигурни дали не сме го направили, за да запазим себе си.
Преди да предприема каквото и да било, трябваше да събера повече информация. В предположението на Сандерсън не се правеше разлика дали мисис Рандъл със сигурност знае, че Питър е направил аборта, или просто подозира, че е така.
А и още един въпрос висеше без отговор: ако мисис Рандъл подозираше, че Питър е направил аборта, и искаше да предотврати арестуването му, защо бе назовала името на Арт? Каква информация имаше за него?
Арт Лий беше внимателен и предпазлив човек. Името му не се споменаваше всекидневно от бременните жени в Бостън. За него знаеха няколко лекари и относително малък брой пациентки. Клиентелата му беше внимателно подбирана.
Откъде можеше да знае мисис Рандъл, че Лий прави аборти? Отговора можеше да знае само един човек: Фриц Вернер.
Фриц Вернер живееше в една хубава къща на Бийкън Стрийт. На приземния й етаж се намираха кабинетът му, който се състоеше от чакалня и голяма, удобна стая с бюро, стол и диван — и библиотеката. Живееха на горните два етажа. Качих се направо на втория етаж и влязох в дневната. Намерих я непроменена — голямото бюро до прозореца бе затрупано с тетрадки, скицници, пастели; на стените висяха картини на Пикасо и Миро, снимка на Т.С.Елиът, гледащ сърдито към фотоапарата, портрет с автограф на Мариан Мур, разговаряща с приятеля си Флойд Патерсън.
Фриц седеше в тежко кресло, облечен в огромен обемист пуловер. На ушите си имаше слушалки, пушеше дебела цигара и плачеше. Сълзите се стичаха по плоските му бледи бузи. Когато ме видя, той избърса очите си и свали слушалките.
— А, Джон. Познаваш ли произведенията на Албинони?
— Не — казах.
— Тогава не знаеш и адажиото му.
— Страхувам се, че е така.
— То винаги ме натъжава. — Той отново избърса очите си. — Дяволски е тъжно. Толкова е хубаво. Но седни де.
Седнах. Той изключи касетофона и извади касетата. Грижливо избърса праха й и я прибра.
— Радвам се, че дойде. Как мина денят ти?
— Интересно.
— Наминал си край Бъбълс?
— Да, видях я.
— Как я намираш?
— Смущаваща.
— Защо го казваш?
Аз се усмихнах.
— Не ме анализирай, Фриц. Никога не плащам сметките си на лекарите. Разкажи ми за Керън Рандъл.
— Много е мръсно, Джон.
— Държиш се като Чарли Франк.
— Чарли Франк не е пълен глупак — каза Фриц. — Между другото, казах ли ти, че сега имам нов приятел?
— Не.
— Великолепно създание. Много е интересен. Трябва да поговорим за него някой път.
— Разкажи ми за Керън Рандъл — върнах го към целта на разговора.
— Да. Всъщност — Фриц пое дълбоко въздух — ти не познаваше момичето, Джон. Тя не беше добро дете. Беше неприятна, лъжлива, злобна и с ужасна невроза. Граничеща с психоза, ако питаш мен.
Той отиде в спалнята и съблече пуловера си. Гледах го, докато обличаше чиста риза и си слагаше връзката.
— Проблемите й — каза Фриц — бяха от сексуално естество, резултат от травми в детството, свързани с родителите и. Баща й не е най-благоразумният човек, когото познавам. Фактът, че се е оженил за тази жена, е най-доброто доказателство. Ти виждал ли си я?
— Сегашната мисис Рандъл?
— Да. Наистина ужасна жена. — Той потръпна.
— Ти познаваше ли Керън?
— За нещастие да. Познавах и родителите й. За пръв път се срещнахме на онова великолепно, възхитително парти, дадено от баронеса…
— Хайде, опиши ми я — прекъснах го аз.
Фриц въздъхна.
— Това момиче, Керън Рандъл, беше живо въплъщение на родителите си със собствените им неврози. Тя в известен смисъл превръщаше фантасмагориите им в реалност.
— Какво точно имаш предвид?
— Отказът й да спазва правилата — стремежът да е сексуално свободна, без да я е грижа какво говорят хората, да излиза със съмнителни типове — атлети, негри и други такива.