Обадих се на Уилсън.
— Предполагах, че можете да позвъните — каза Уилсън.
— Какво мислите за едно пътуване?
— Докъде?
— Дж. Д. Рандъл.
— Защо?
— За да си вържат кучетата — казах аз.
— Да се видим след двайсет минути — отговори той и затвори.
Докато карахме към Саут Шор и къщата на Рандъл, Уилсън попита:
— Какво ви накара да промените решението си? Децата ли?
— Много неща.
Известно време пътувахме в тишина, после той се обади:
— Знаете какво означава това, нали? Значи, че трябва да затегнем хватката около мисис Рандъл и Питър.
— Точно така — казах.
— Мислех, че ви е приятелче?
— Уморен съм.
— Смятах, че лекарите никога не се уморяват.
— Оставете ме на мира. Става ли?
Беше късно. Наближаваше девет. Небето беше черно.
— Когато стигнем до къщата — каза Уилсън, — ще говоря аз.
— Окей.
— Няма да е добре, ако говорим и двамата. Трябва само единият.
— Ще имате възможност за изява — казах аз.
Той се усмихна.
— Не ме харесвате много, нали?
— Не, не много.
— Но се нуждаете от мен.
— Точно така. Познахте.
— Точно толкова, че да се разбираме — каза той.
— Да, точно толкова, че да свършите работа.
Не си спомнях точно къде беше къщата, затова, като приближихме, намалих. Накрая я открих и вместо да завия по алеята, спрях. На чакълестия паркинг пред къщата имаше две коли. Едната беше сребърното порше на Дж. Д. Рандъл, другата сив мерцедес седан.
Изключих светлините и дадох на заден ход.
— Какво става? — попита Уилсън.
— Не съм сигурен — отговорих.
— Е, ще влизаме ли вътре или няма?
— Не — казах.
Свърнах прев улицата и паркирах на отсрещната страна близо до храстите. Имах добър изглед към алеята, която водеше към къщата и можех да виждам ясно двете коли.
— Защо не?
— Защото там има паркиран мерцедес.
— И какво от това?
— Питър Рандъл има мерцедес.
— Толкова по-добре. Ще ги изправим един срещу друг.
— Не — отговорих, — защото Питър Рандъл ми съобщи, че колата му е открадната.
— Нима?
— Така каза той.
— Кога?
— Вчера.
Замислих се. Нещо ме тормозеше, човъркайки мозъка ми. Тогава си спомних: това беше колата, която бях видял в гаража на Рандъл, когато посетих мисис Рандъл.
Отворих вратата.
— Да тръгваме.
— Къде отиваме?
— Искам да видя колата — казах.
Излязохме от автомобила. Нощта беше влажна и неприятна. Вървейки по алеята, бръкнах в джоба си и напипах малкото фенерче с форма на химикалка. Носех го със себе си винаги. Напомняше ми дните, когато бях стажант. Радвах се, че беше с мен сега.
— Съзнавате ли — прошепна Уилсън, — че нарушаваме частна собственост?
— Да, знам.
Минахме от скриптящия чакъл на меката трева и изкатерихме хълма към къщата. Лампите на приземния етаж светеха, но завесите бяха спуснати и не можехме да виждаме вътре.
Стигнахме колите и отново стъпихме върху чакъл. Струваше ни се, че шумът от стъпките ни е много силен. Стигнахме мерцедеса и запалих фенерчето. Колата беше празна; на задната седалка нямаше нищо. Спрях се. Седалката на шофьора беше подгизнала от кръв.
— Аха — каза Уилсън.
Тъкмо щях да се обадя, когато се чуха гласове и отварянето на вратата. Побързахме да се върнем на тревата и да се пъхнем зад храсталака до алеята.
Питър и Дж. Д. Рандъл излязоха от къщата, спорейки тихо за нещо. Чух Питър да казва:
— Това е абсурдно.
— По-внимателно — отговори Дж. Д.
Но иначе думите им бяха неразбираеми. Слязоха по стълбите към колите. Питър влезе в мерцедеса и запали двигателя.
— Следвай ме — каза Дж. Д.
Питър кимна.
После Дж. Д. се качи в сребърното порше и подкара надолу по алеята. Когато излязоха на пътя, завиха надясно в южна посока.
— Да тръгваме — казах и ние спринтирахме надолу по алеята към колата ми, паркирана на отсрещната страна на пътя. Другите две коли вече се бяха отдалечили, едва чувахме двигателите им, но можехме да видим светлините от фаровете им, които се движеха надолу по брега. Запалих колата и ги последвах. Уилсън беше бръкнал в джоба си и тършуваше.