— В такъв случай ще се срещнем в съда — каза Уилсън меко.
— Наистина ще се наложи — Рандъл кимна.
— И вие ще трябва да отговаряте за действията си тази вечер — продължи Уилсън.
— Може и така да е. Но най-напред мисис Рандъл ще свидетелства, че сме прекарали вечерта в игра на шах — и той кимна към шахматната дъска в ъгъла.
— И кой спечели? — попита Уилсън с едва доловима усмивка.
— За Бога, аз спечелих — обади се Питър за пръв път и се засмя.
— Как го направи?
— Той е ужасен играч на шах. Казвал съм му го не веднъж, а хиляди пъти. — Питър отново се засмя.
— Питър, това не е смешно.
— Не умееш да губиш — каза Питър.
— Питър, млъкни.
Питър рязко спря да се смее. Той скръсти ръце пред масивния си корем и не се обади повече.
Дж. Д. Рандъл се наслади на моментната победа и каза:
— Имате ли нещо друго, господа?
— Ти, кучи сине! Даваш ли си сметка какво направи? — нахвърлих се аз върху Уилсън.
— Направих, каквото можах.
— Ти го ядоса. Ти го тласна към съда.
— Направих, каквото бе възможно.
— Това беше възможно най-тъпото, най…
— Спокойно — Уилсън почеса белега си.
— Можеше да го уплашиш. Можеше да му опишеш как ще протече процесът — по начина, по който го обясни на мен в бара. Можеше да им кажеш за снимките…
— Нещата нямаше да станат по-добри.
— Можеше да се променят.
— Не. Те бяха решили да отнесат случая в съда. Те…
— Да — казах аз, — благодарение на теб. Бива те да се перчиш, самодоволно копеле, да отправяш евтини заплахи и да изискваш бренди. Беше красиво, наистина.
— Опитах се да ги убедя.
— Глупости!
Той сви рамене.
— Ще ти кажа какво направи, Уилсън. Ти ги подтикна към съдебен процес, защото искаш да има такъв. Искаш поле за изява, шанс да се покажеш, да си създадеш име, да докажеш, че си безмилостен играч. Ти знаеш, а и аз знам, че ако случаят стигне до съда, Арт Лий, независимо от изхода, ще загуби. Ще загуби престижа си, пациентите си, може би дори разрешителното си. Ако се стигне до съдебен процес, Рандълови също ще загубят. Те ще бъдат убити, стъпкани и унищожени с полуистини и недомлъвки. Само един човек ще ликува на върха.
— Кой?
— Ти, Уилсън. От един процес можеш да спечелиш само ти.
— Това е само твое мнение. — Вече беше започнал да се ядосва.
— Това са фактите.
— Ти сам чу колко неблагоразумен е Дж. Д. Рандъл.
— Можеше да го накараш да те изслуша.
— Не можех — каза Уилсън. — Но в съда ще слуша, няма къде да отиде. — Той седна в колата, облегна се на седалката и се загледа напред, обмисляйки случилото се.
— Знаеш ли, изненадан съм от теб, Бери. Ти си интелигентен човек. От теб се очаква да можеш да преценяваш обективно фактите. Тази вечер имаш предостатъчно доказателства, че Питър Рандъл е виновен, а ти все още си нещастен.
— Той има ли според теб вид на виновен?
— Може и да се преструва.
— Отговори на въпроса ми.
— Вече го направих.
— И мислиш, че е виновен?
— Точно така. Нещо повече — мога да накарам съдебните заседатели да мислят същото.
— А ако грешиш?
— Това би било толкова лошо, колкото е лошо, ако мисис Рандъл бърка за Арт Лий.
— Ти се извиняваш?
— Нима? Не, човече. — Той поклати глава. — Ти се извиняваш. Ти се вживяваш в ролята на лоялен лекар. Ти си привърженик на традицията, на мълчаливото споразумение. Ти би искал да видиш случая приключен мирно и тихо, много дипломатично, без да пострадат накрая ничии чувства.
— Не е ли това най-добрият начин? Задачата на адвоката е да направи това, което е най-добро за клиента.
— Задачата на адвоката е да печели делата си.
— Но Арт Лий е човек. Той има семейство, има цели, има лични желания и стремежи. Твое задължение е да не му попречиш да ги осъществи. Не да организираш голям съдебен процес за своя собствена слава.
— Бери, проблемът при теб е, че си като всички лекари. Не можеш да повярваш, че някой от вашите е гнил. Би искал да видиш изправен пред съда някой бивш санитар от войската или най-много някоя медицинска сестра. В краен случай някоя дребна стара акушерка. Този тип хора би искал да свържеш с тази мръсотия, не и лекар.
— Бих искал да я свържа с виновния човек, с никой друг.