— Не, имам предвид, че изглеждаш оклюмал.
— Не се заяждай.
Погледнах часовника си. Бяха минали почти два часа, откакто ме бяха пребили. Това беше доста време. Повече от необходимото. Започнах да се чудя дали нещо не е наред. В този момент полицейска кола зави зад ъгъла. Изсвистяха гуми. Пищеше сирена, бляскаше синя светлина. Веднага след това пристигна линейка, следвана от трета кола. От нея изскочиха двама мъже в костюми — бяха репортери: познаваха се по любопитните лица. Единият от тях носеше фотоапарат.
— Никакви снимки — казах аз.
Вратите на линейката се отвориха и оттам изнесоха тялото на мъж. Първото нещо, което забелязах, бяха дрехите — смачкани и разкъсани върху торса и горните крайници, сякаш човекът е бил премазан от някаква чудовищна машина. Тогава в студената светлина на входа на Отделението за бърза помощ видях лицето на Роман Джонс. Черепът му беше хлътнал от дясната страна като изпусната футболна топка, а устните му бяха моравосини. Проблесна светкавица. Още по пътя Хамънд се зае за работа. Действаше бързо и уверено: веднага вдигна китката на Роман с лявата си ръка и сложи ухото си на гръдния му кош. После напипа сънната артерия с дясната си ръка, изправи се и без да каже дума, започна да масажира гръдния кош. Правеше го с плоскостта на едната ръка и долната част на другата, ударите му бяха ритмични.
— Извикайте анестезиолог и дежурния хирург. Донесете и картон за арестуване. Искам разтвор на арамин едно на хиляда. Вземете кислородна маска и да тръгваме.
Внесохме го в една от малките манипулационни стаи на Отделението за бърза помощ. Хамънд продължаваше масажа върху сърцето през цялото време, без да наруши ритъма. Когато влязохме в стаята, дежурният хирург беше там.
— Арестант ли е?
— Да — каза Хамънд. — Липсват дихателна дейност и пулс.
Хирургът взе книжен пакет с ръкавици и без да изчаква сестрата да му ги отвори, ги сложи на ръцете си. Не откъсна очи от неподвижното тяло на Роман Джонс.
— Добре, ще го отворим — каза той и размърда пръстите си в ръкавиците.
Хамънд кимна, продължавайки да натиска гръдния кош. Не личеше да има някаква полза от това: езикът и устните на Роман Джонс бяха потъмнели още. Кожата му, най-вече на лицето и покрай ушите, беше тъмна и на петна.
Кислородната маска беше сложена.
— Колко, сър? — попита сестрата.
— Седем литра — отговори хирургът.
Подадоха му скалпел. Дрехите на Роман вече бяха срязани и махнати от гръдния му кош. Никой не смееше да го докосне и съблече докрай. Хирургът пристъпи напред, лицето му беше бледо, в дясната си ръка здраво стискаше скалпел с показалец върху острието.
— Добре — каза той и го сряза над ребрата от лявата страна. Беше дълбок разрез, от който бликна кръв, но лекарят не му обърна внимание. После разкри белезникавите лъскави ребра, резна между тях и така се показаха свивателните мускули. Те бяха разтеглени и издаваха скриптящ звук, сякаш бяха счупени. През разреза можеха да се видят белите дробове на Роман, сплескани и сбръчкани, и неговото сърце — голямо, синкаво, нетуптящо, то се гърчеше като торба, пълна с червеи.
Хирургът стигна до сърцето и започна да го масажира. Правеше го плавно, като свиваше първо малкия си пръст, а след това всички останали до показалеца, изтласквайки кръв от сърцето. Той натискаше много силно и сумтеше ритмично.
Хамънд погледна иглата за момент:
— Нищо.
— Той фибрилира — каза лекарят, като държеше сърцето. — Без епинефрин. Нека изчакаме.
Масажът продължи около минута, после още две. Цветът на Роман стана още по-тъмен.
— Става по-зле. Дай ми пет кубика разтвор едно към хиляда.
Спринцовката беше готова. Хирургът я инжектира направо в сърцето, после продължи да изстисква.
Минаха още няколко минути. Аз гледах сърцето и ритмичното надуване на дробовете от респираторите. Но състоянието на пациента се влошаваше. Най-накрая те спряха.
— Това е краят. — Хирургът дръпна ръката си от гръдния кош, погледна Роман Джонс и свали ръкавиците си. Прегледа разкъсванията по гърдите и ръцете и следата от удара в черепа.
— Вероятно първичен респираторен арест — каза той. — Ударен е много лошо по главата.
Обърна се към Хамънд.
— Ще приготвиш ли смъртния акт?
— Да — каза Хамънд, — ще го направя.
В този момент една сестра се втурна в стаята.
— Доктор Хамънд — каза тя, — доктор Йоргенсън има нужда от вас. Имат момиче в хеморагичен шок.