- Какво се е случило? - попита тя.
- Здравей, Мери.
Дон Бенет, специалният агент, ръководещ офиса на ФБР в Остин, стоеше до вратата на спешното отделение. Той беше набит мъж с около десет килограма излишно тегло, лишен от чувство за хумор, с кафяви очи и тънки мустаци като на моторизиран полицай.
- Нека влезем вътре - подкани я той.
- И тук е добре. Как е той?
Бенет я хвана за ръката над лакътя.
- Джо е доста зле. Нека влезем и да поседнем.
- Не искам да сядам - тросна се Мери и издърпа ръката си. - Жив ли е?
- Да, жив е.
Отговорът беше колеблив, а Мери беше твърде уплашена, за да пита нещо повече. Тя последва Бенет през автоматичните врати към чакалнята. В един от ъглите се беше събрала групичка от агенти, колеги на Джо - десет способни и талантливи мъже в тъмни костюми и къси коси и две жени, които изглеждаха дори още по-добре. Очите на всички се обърнаха към Мери. Страдащата съпруга. Слабото звено. Цивилен. Тя мина край тях, като ускори крачка, твърдо решена да не им позволи да видят колко е притеснена.
Джо е пострадал.
Мери си беше представяща хиляди пъти как чува тези думи или нещо подобно и хиляди пъти ги беше отхвърляла. Не и Джо. Той е специалист по електронно наблюдение. Той подслушваше телефони, вадеше заповеди за следене на нечия комуникация. Прекарваше цели дни в някакви бусове, наблюдаваше и слушаше. Целите му бяха кметове, градски съветници и касиери, които изсмукваха пари от обществените бюджети. Джо не се занимаваше с опасни дела. Беше й обещал, че няма да го прави, когато се роди Грейс, и го беше повторил в деня, когато разбраха, че е болна. Истината обаче беше, че тя не знаеше е какво се занимава той всеки ден.
Бенет я дръпна към един тих ъгъл.
- Ето как са нещата - започна той. - Джо е бил прострелян. Изгубил е значително количество кръв. В момента е в операционната. Само това мога да ти кажа.
- Колко зле е?
- Зле. Куршумът може би е засегнал сърцето. Когато са стигнали до него, е нямал сърдечна дейност.
- Бил е мъртъв?
- В клинична смърт, да.
- Има ли друга?
- Съжалявам.
- За колко време е било спряло сърцето му, преди да го накарат да бие отново?
- Не знам. Може би лекарите от Бърза помощ или хирургът ще могат да ти кажат. Докараха го от Дрипинг Спрингс с хеликоптер на пожарната.
- Къде се намира това място?
- На четиридесет километра на запад по шосе 290.
- Той ми каза, че работи по случай в Бестроп, а това е на югоизток от града.
Бенет погледна настрани.
- Мери, моля те. Знаеш правилата. Не мога да говоря за разследване.
- Защо е бил там? - извика тя и всички се обърнаха към тях.
- Имал е среща с ТИ - каза Бенет, като си даде сметка, че са привлекли внимание, и се приведе към нея. - С таен информатор.
- Знам какво е ТИ.
- Джо работеше сам. Не знам подробностите, но от всичко изглежда, че инструктажът не е бил спазен. Информаторът е бил въоръжен и...
- Стига - прекъсна го Мери. - Говорим за Джо, а не за някакъв зелен новак, току-що излязъл от Куонтико. Той никога не би допуснал до него да се доближи човек, когото смята за опасен, без да го провери дали е въоръжен.
- Знам само, че Джо е бил в колата с информатора, а нито един от двамата не е излязъл.
- Значи и информаторът е мъртъв?
- Господи, Мери!
Бенет се озърна ядосан, сякаш се почувства измамен.
- И бездруго вече ти казах твърде много. Ще ти кажа още, когато получа разрешение. Нека сега се концентрираме върху това да помогнем на Джо да се оправи.
Но Мери не беше в настроение да чака. Тя се взря в Бенет, надникна в уморените му кафяви очи, които постоянно се отклоняваха от нейните, и плъзна поглед по перфектния възел на вратовръзката му и чудесно лъснатите му обувки.
- Кой ще трябва да ти даде разрешение, Дон?
- Мери, моля те.
- Кой?
- Това е просто израз. Не мога да говоря за неща, които не знам. Джо е и мой приятел.
Мери затвори очи и си пое въздух, като си мислеше за обаждането.
- Той е знаел какво ще се случи.
- Моля?
- Джо е знаел, че нещо не е наред.
Бенет се размърда в стола, като беше съвсем нащрек.
- Не съм сигурен, че разбирам какво намекваш.
- Той ми се обади. За да разбера, че е в беда - изхлипа тя и се разплака. Не можеше да се спре. Никаква воля, гняв или срам не можеха да пресушат сълзите й.