Шофирането под влияние на алкохол беше нещото, за което се бяха закачили, пролуката в бронята на врага. Старк беше прав. Бяха минали тънко, но Джо беше принуден да използва това, с което разполагаше. Все още не беше срещал информатор, който сам и доброволно да е предложил услугите си.
- Нямаш представа какво е напрежението в работата ми каза Старк. - Той е неумолим. Винаги иска повече, иска да е изпипано по-добре и по-бързо. Той не е човек, кълна се. Той е някакъв свръхчовек. Не, той е... супермашина. Хората имат чувства, а той казва, че е над чувствата и се гордее с това. Казва, че се „превръщал“. Можеш ли да повярваш? В какво се превръща?
- Добре, Хал, нека се успокоим. Започни от самото начало. Ще се почувстваш по-добре, когато говориш и махнеш тази тежест, която сякаш смазва гърдите ти и не ти дава да дишаш.
- Заличихте ли и углавното престъпление?
Джо каза, че го е заличил и наистина го беше направил.
Хал Старк се изправи в седалката.
- Добре тогава. Първо трябва да ви е ясно, че все още не знаете дори половината. Това, което вие, момчета, сте открили и заради което ме издирихте, е само връхчето на айсберга. Не, не, това е само връхчето на връхчето.
Джо го слушаше, без да коментира. Усещаше как космите по врата му настръхват, както ставаше винаги, когато беше на път да получи информацията.
- Продължавай.
- Проникването... Ами, знаете, че то не е първото, нали?
Проникването всъщност беше хакерска атака срещу сървъра на ФБР преди осем месеца. То беше светнало червените лампички за тревога и беше стартирало операция „Семафор“.
- Разбира се, че знаем - излъга Джо. - От колко точно време продължава тази история?
Старк се изсмя.
- Не сте знаели. Както казах, той е супермашина. Удивително е, че вие го открихте първи.
- Е, ние не сме глупаци.
- Може би ще е по-добре да ми спестиш коментарите си, докато не кажа всичко.
Джо отмести поглед, привлечен от шумоленето на тръните. Най-накрая беше подухнал вятър. Той погледна мелницата, но крилата й не трепваха, а когато отново се обърна към кълбото тръни, то също вече не помръдваше.
- Какво има? - попита Старк.
- Нищо - отвърна Джо. - Разправяй нататък.
- Всичко е заради една компания, която тъкмо купихме. Онази, която влезе в заглавията на вестниците.
- „Мериуедър“ - сети се Джо.
- Да, тя създава най-бързия суперкомпютър в света, наречен е „Титан“. Той има планове за него.
Старк поклати глава.
- Просто няма да повярваш.
- Ще ни трябва нещо по-голямо, а?
- Бъди дяволски убеден, че ще трябва да вкарате повече ресурси - увери го Старк.
Джо не откъсваше очи от кълбото тръни. Реши, че маранята от жегата си прави шеги с него. Нищо не помръдваше, без вятърът да го духне. Нямаше никакъв вятър, затова нямаше как тръните да са се приближили малко. Той се упрекна, че го гони параноя. Както се казва, няма бивш снайперист. Дрипинг Спрингс не беше Ирак. Той се усмихна, погледна към Старк и тогава видя малкото кълбо пушилка по пътя на около четиристотин и петдесет метра зад тях. Някой се приближаваше, при това бързо.
- Всичко наред ли е? - попита Старк.
- Млъквай - пресече го Джо и вдигна телефона си. - Ботуш, ти ли идваш отзад?
„Ботуш“ беше прякорът на Кийф и само един Господ знаеше кога и за какво го беше получил.
Телефонът мълчеше.
- Ботуш, обади се!
Старк се извърна в седалката да погледне през задното стъкло.
- Залегни - нареди му Джо, извади пистолета си и смъкна предпазителя с палец.
- Какво става? - попита Старк, без да отмества поглед от полуавтоматичния „Глок“. - Нали каза, че никой не ме е проследил?
Джо запали двигателя.
- Закопчай си колана. Може малко да подруса.
Старк измърмори нещо, бутна вратата лакът и скочи извън колата.
- Връщай се вътре - извика Джо.
- И сам мога да се грижа за себе си.
- Влизай веднага!
Старк се огледа из пустошта около тях.
- Правителството никога не е защитило никого. Мога сам да се грижа за себе си.
- Дай ми флашката!
- Ходи се шибай някъде! Бях пълен идиот, че ти се доверих.
- Хал!
- Аз изчезвам оттук.
Старк направи крачка към колата си, но нещо го сепна и той се обърна към Джо.