- Ей! Сетих се за репликата за дъвката. Тя е от...
Главата на Старк сякаш избухна и пръсна кръв и мозък наоколо, а тялото му се строполи на земята.
Джо успя да зърне отблясъка от изстрела откъм кълбото тръни, но не чу звука. Снайперист, също като него. Той отчаяно скочи на педала на газта и предното стъкло се напука. Джо се хвърли надясно и надолу към съседната седалка, а втори куршум удари подглавника. Той кара на сляпо няколко секунди, после рискува и надигна глава. Друг куршум улучи волана и го пукна, а следващият попадна в блока на двигателя. Изпод капака блъвна пара и колата спря на място.
Джо лежеше на седалката, без да мърда. Телефонът му беше паднал в отделението за краката, той го взе и набра номер.
- Вдигни! - прошепна Джо трескаво. - Отговори, моля те.
Чу как зад него спря кола. Вратите се отвориха, мъжки гласове говореха нещо, долови се и невъзможното за объркване щракване от поставяне на пълнител в автоматично оръжие.
Джо задържа телефона до ухото си.
- Хайде, вдигни.
Внезапно апаратът оживя.
- Здравейте. Аз съм Мери. В момента не мога да приема обаждането ви, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас при първа възможност. Желая ви страхотен ден.
Джо затвори очи.
- Скъпа... къде си?
2
- Само не днес - прошепна Мери и стисна волана малко по-здраво. - Не ме карай да закъснявам днес.
Беше четири часът следобед, а движението по „Мопак“ беше задръстено, докъдето се виждаше. В Остин часът пик започваше рано.
- Всички добре ли са? - попита тя, като погледна през рамо.
Грейс гледаше някъде през прозореца, отпиваше от безалкохолното си „Соник“, а мислите й витаеха някъде далече. Джеси седеше до нея, нахлупила слушалки, вперила поглед в телефона на Мери, а пръстите й яростно тупкаха по екрана.
- Джес, мила, какво правиш с телефона на мама? - попита Мери.
Джеси не отговори.
- Чува те - каза Грейс, - но в момента просто не иска да отговори.
- Какво прави?
- Не знам. Вероятно поства в Инстаграм.
Мери погледна как пръстите на Джеси правят туп-туп- туп по стъкления екран и си помисли, че това прилича повече на писане на статия за енциклопедия. Дочуваше кънтящите баси на музиката, която тормозеше тъпанчетата на голямата й дъщеря тийнейджърка, и някакъв ядосан глас, който крещеше нещо, но знаеше, че надали ще разбере какво.
- Джеси?
Колите пред тях се раздвижиха и Мери забрави за телефона. Тя подкара, измина четиридесет-петдесет метра и трафикът отново замръзна. Ако се движеха с това темпо, щяха да са късметлии, ако се приберяха до пет.
Само не и днес, защото точно днес беше седемнадесетата им годишнина от сватбата с Джо. Мери просто не можеше да повярва. Всички клишета как времето летяло се бяха оказали верни. Тя се погледна в огледалото. Очите й бяха малко по-уморени, кожата й не беше гладка и опъната като преди, но ако се усмихнеше и раздвижеше чертите на лицето си, се справяше доста добре със задачата годинките й да не личат. Дори беше успяла да отслабне с три килограма и вече се побираше в любимата си къса черна рокля. Петдесет и шест килограма не бяха зле за жена, висока сто шестдесет и три сантиметра, на тридесет и девет години и майка на две деца.
Започна да си мисли за вечерта. Щяха да започнат с по едно мартини с джин, вермут, но и с няколко капки от маринатата на маслините в бара на хотела, а после щяха да вечерят в „При Съливан“. Никой не можеше да я спре да си поръча, щом стъпеше в заведение с хубави пържоли. Нямаше да си вземе само месо, трябваше да има и от всички гарнитури - спанак със сметана, намачкани картофи с чесън и голяма салата от охладена маруля айсберг с много дресинг със синьо сирене. Почуди се дали роклята ще й става, след като погълне един каубойски рибай стек с кост.
След вечеря щяха да се върнат в стаята си в „Уестин“ с изглед към езерото Лейди Бърд, малък язовир на красивата зелена река, която се виеше из центъра на града. Тя и Джо имаха нужда от една такава вечер. Напоследък той беше претрупан с работа и отсъстваше дори повече от обичайното. Не бяха водили някакви спорове, поне не и големи, но между тях се беше просмукало напрежение, породено от невъзможността да споделят живота си нормално. Тази вечер щяха да си спомнят защо е трябвало да бъдат заедно. Джо беше обещал да се върне навреме и да се държи по възможно най-добрия начин, което означаваше никакви телефони и никакви разговори за работа - да бъдат само двамата. Другото щеше да свърши късата черна рокля.