Тя като че ли усети, че той се затваря в себе си.
- Съжалявам за всичко, което преживя. Изгуби много, Еймъс. Не го заслужаваше... никой не го заслужава.
Той я измери с поглед, който не издаваше никаква емоция. Не, определено нямаше да привлече вниманието му със съчувствени приказки. Никога не бе търсил съчувствие просто защото съзнанието му не регистрираше подобна емоция. Вече не. Можеше да проявява загриженост. Бе проявявал загриженост и любов към своето семейство. Но бе загърбил съчувствието, както и още по-досадния му братовчед - съпричастието.
Вероятно доловила, че скоро изобщо няма да я слуша, тя побърза да добави:
- Дойдох да ти кажа нещо.
Декър я огледа, не се сдържа и отбеляза:
- Отслабнала си. Два-три килограма, които не можеш да си позволиш да загубиш. И вероятно страдаш от недостиг на витамин Д.
- Защо реши така?
- Когато влезе, вървеше малко сковано. Болките в костите са класически симптом - отвърна той и посочи челото й. - Навън е студено, но по челото ти са избили капчици пот. Още един характерен симптом. Кръстоса краката си поне пет пъти за краткото време, откакто си тук. Имаш проблеми с пикочния мехур. Още един симптом.
Ланкастър се намръщи при този твърде личен коментар.
- Ти да не си се записал в медицинския факултет? - попита го тя.
- Прочетох една статия преди четири години, докато чаках пред зъболекарския кабинет.
Бившата му партньорка изтри потта от челото си.
- Предполагам, че организмът ми не получава достатъчно слънчеви лъчи.
- И пушиш като комин, което също не ти се отразява добре. Опитай с хранителни добавки. Липсата на витамин Д води до неприятни изменения. И откажи цигарите. Пробвай с никотинови лепенки. - Огледа я отново и забеляза нещо, което му бе направило впечатление още когато Ланкастър дойде на масата му. - Освен това имаш тремор на лявата ръка.
Тя я притисна с дясната и се намръщи.
- Сигурно е от нерви.
- Но ти стреляш с лявата ръка. Затова най-добре иди на преглед.
Ланкастър сведе поглед към леката издутина на якето, отдясно на колана, където беше кобурът с пистолета й. Усмихна се и отвърна:
- Ще продължиш ли да ми пробутваш догадки в стил Шерлок Холмс? Или ще ми прегледаш коленете? Пръстите? Ще ми кажеш какво съм закусвала?
Той отпи голяма глътка кафе.
- Просто иди и се прегледай. Може да се окаже нещо друго. Повече от тремор. Доста сериозни болести започват със симптоми, които засягат ръцете и очите. Това е като система за ранно предупреждение, като канарчетата в мините за въглища едно време. Следващия месец управлението провежда изпит по стрелба. Съмнявам се, че ще го изкараш, ако ръката ти продължава да трепери.
Усмивката й се стопи.
- Не се бях замисляла за това. Ще се прегледам, Еймъс, благодаря ти.
Той погледна към чинията си и въздъхна дълбоко. Беше приключил. Нямаше търпение бившата му партньорка да си тръгне. Затвори очи. Можеше да заспи и на масата.
Тя заопипва едно копче на якето си. Погледна го няколко пъти. Явно се подготвяше да му съобщи същинската причина за появата си.
— Извършихме арест, Еймъс. По твоя случай.
Еймъс Декър отвори очи. И дори престана да мига.
5
Декър постави ръце на масата. Ланкастър забеляза, че свива длани в юмруци и палецът му се впива в показалеца толкова силно, че оставя отпечатък.
- Името му? - попита той, без да откъсва поглед от наченатата купчина бъркани яйца.
- Себастиан Леополд. Или поне така се представи. Странен тип.
Декър включи онова, което наричаше моя дигитален видеорекордер. Това бе едно от предимствата на състоянието му.
Кадрите пробягаха пред очите му с такава скорост, че му бе трудно да ги следи, и въпреки това не пропусна нито една подробност. Превъртя записа от начало до край, но не откри това име.
Отвори очи и поклати глава.
- Нищо не ми говори. А на теб?
- И на мен. Но пак ти казвам, така се представи. Може това да не е истинското му име.
- Документи за самоличност?
- Не, нищо. Празни джобове. Мисля, че е бездомник.
- Пуснахте ли пръстовите му отпечатъци в базата данни?
- Да, но не открихме съвпадение.
- Как попаднахте на него?
- Това беше най-лесната част. Дошъл сам в участъка в два през нощта и се предал. Току-що приключих разпита.
Декър я прониза с поглед.
- Този тип се появява след шестнайсет месеца и си признава тройно убийство?
- Знам, не се случва всеки ден.
- Мотив?