- Бинго! Каза, че ще се радва да се видите.
Декър погледна листчето, вдигна глава и попита:
- Родителите ви живи ли са?
Маргарита изглеждаше изненадана от въпроса.
- Майка ми живее в старчески дом. Хубав е, харесва й, но идва редовно и аранжира всичките ни букети.
- Предайте й тогава, че Еймъс Декър не е забравил цветята й. И те... много са му помогнали.
- Непременно. Ще се зарадва да го чуе. Мама смята, че колкото повече цветя има на този свят, в толкова по-добро място ще се превърне той.
Когато излязоха навън, Джеймисън погледна Декър и каза:
- Браво!
Той не реагира.
- Цветята наистина ли са ти помогнали?
Декър я удостои с бегъл поглед.
- Да, наистина ми помогнаха.
- Явно не си се променил толкова, колкото си мислиш.
42
На път към дома на Рабиновиц Джеймисън се обърна и погледна Декър, който се возеше на задната седалка.
- Един въпрос - каза тя.
- Само един?
- Може би не. И така, за да бъдем съвсем ясни, не си имал проблем с Леополд. А с партньора му. Леополд просто е предал посланието.
- Точно така.
- Вероятно защото ти би познал съучастника му.
- Със сигурност бих го познал.
- И този човек е бил с теб в института?
- Няма друга причина да използва „Малард две хиляди“. Не вярвам в съвпадения, особено когато те са толкова значими.
- Добре. Предполагаме, че убиецът е мъж. Не можем да сме сигурни, но по-вероятно е да е мъж. Макар барманът да нарича сервитьорката „то“, а не „той“, явно смята, че е мъж, преоблечен като жена. А ако е травестит, може да не си го познал, тъй като промяната е твърде радикална.
- Възможно е.
- Сервитьорката може да е била мъж в института и жена сега. Или обратното.
- Възможно е.
- Смяташ, че някое твое действие е засегнало въпросния човек по време на престоя ви в института, така ли?
Телефонът на Декър иззвъня. Беше Ланкастър.
- В тоалетната на бара открихме отпечатъци и ДНК, които можем да използваме - каза тя. - Елиминирахме част от заподозрените и проверихме останалите в полицейската база данни. Федералните направиха същото.
- И нищо?
- Двама наркомани и престъпник с досие за изнасилване. В момента и тримата са в ареста, но преди време са ползвали тази тоалетна.
- Но не и нашата сервитьорка?
- Не. Как върви при вас?
- Ще ти звънна след два часа. Проучваме следа.
Той затвори телефона и се облегна на задната седалка на сузукито.
Джеймисън го погледна изпитателно.
- Нищо?
- Нищо. Да се надяваме, че Рабиновиц ще ни помогне.
Доктор Харолд Рабиновиц живееше в апартамент в стара сграда, разположена в другия край на града. Когато Декър почука на вратата, чу приближаващи се стъпки.
- Кой е? - попита мъжки глас.
- Еймъс Декър.
Вратата се отвори и пред него застана нисък плешив старец с посивяла брада и тъмни очила. Беше облечен с износена жилетка, памучен панталон и колосана бяла риза.
- Здравей, Еймъс - каза той. Гледаше в корема му. На Декър му трябваха няколко секунди да разбере каква е работата.
- Кога изгубихте зрението си, доктор Рабиновиц?
- Напълно ли? Преди седем години. Дегенерация на макулата. Гадно заболяване. Ти не си сам. Усещам още някого.
- Водя една приятелка, Алекс Джеймисън.
- Здравейте, доктор Рабиновиц. Моля, наричайте ме Алекс.
- Харесва ми парфюма ви. Ванилия и кокос. Много е приятен. Прав ли съм?
- Прав сте. Много сте добър.
Той се усмихна доволно.
- Нали знаете, останалите сетива се изострят, за да компенсират загубата. Заповядайте.
Седнаха в малката дневна. Декър се огледа и забеляза колко подредено е всичко и колко внимателно са прокарани маршрутите, по които да се движи домакинът им.
Видя и характерния за незрящите хора бял бастун, окачен до вратата.
- Бях изненадан, като чух, че искаш да ме видиш - започна Рабиновиц.
- Няма да ви отнема много време.
- Достигнах етап от живота си, Еймъс, когато не разполагам с нищо освен с време. Професионалната ми кариера приключи. Жена ми почина. Здравето ми се влошава. Старите ми приятели са покойници. Децата ми имат собствени здравословни проблеми. Внуците ми завършват колеж и тръгват по свой път. Така че мога само да се радвам на твоето посещение.
Декър се облегна на стола и впери очи във възрастния лекар, докато погледът на Джеймисън сновеше между двамата.
- Кога напуснахте института? - попита Декър.
- Пенсионирах се преди десет години. Можех да остана и по-дълго, но зрението ми вече беше започнало да се влошава.