-В такъв случай поради неизвестна за момента причина убиецът е започнал да стреля едва когато е стигнал в задната част на училището. После е тръгнал по коридорите, влизал е в разни стаи, убивал е хора. Стигнал е кабинетите отпред, където е застрелял заместник-директора. Избягал е през външната врата на стола към гората. Как ти звучи?
- Питаш се защо не е започнал да стреля още отпред ли? - каза тя. - И защо, след като е стигнал задната част, не е избягал оттам?
Декър оглеждаше тавана.
- Да оставим засега маршрута и да потърсим мотива. В „Мансфийлд“ и преди е имало прояви на насилие. Банди, наркотици, нападения... Хлапетата порастват доста по-бързо.
- Няма спор.
- Да не би да е нещо като „Колумбайн“ през деветдесет и девета? Да не би някой да е решил да отмъсти на съучениците си? Или някой от друго училище? Току-що завършил? Или пък изключен от гимназията?
- Съставяме база данни с тази информация - отвърна Ланкастър. - ФБР ни помага.
- Кога ще е готова?
Ланкастър разтърка очи и погледна часовника си.
- Не съм сигурна. Виж, трябва да се прибера у дома, да дремна поне час и да се преоблека. И да сменя Ърл за малко. Санди не спи добре напоследък.
Декър познаваше Санди Ланкастър като мило, забавно и общително дете, което реагираше с огромен ентусиазъм на всеки и всичко. Но знаеше и друго — че детето можеше да изпадне в депресия или паника, разстроено от нещо съвсем тривиално. И тогава не спеше по цели нощи. Което означаваше, че никой друг в дома на Ланкастър не може да мигне.
- Трябва ли ти помощ? - попита Декър.
Ланкастър изглеждаше изненадана.
- Да не би да предлагаш да гледаш Санди?
- Не знам. Просто... питам - отвърна неловко той.
Когато Моли бе малка, почти не се бе грижил за нея. Той бе толкова огромен, а тя толкова миниатюрна, че се боеше да не я нарани.
- Благодаря ти, Еймъс — усмихна се Ланкастър. - Ще дойда в управлението по-късно сутринта. Ще си вземем кафе и ще прегледаме всичко отначало. Да те закарам до хотела?
- Не, ще остана тук още малко.
- Както кажеш. Ако решиш да поговорим за каквото и да било, просто ми звънни. - Тя събра нещата си и преди да тръгне, добави: - Като в доброто старо време.
Декър замълча, но кимна леко, което я накара да се усмихне.
Щом тя излезе, той се отпусна на стола си в библиотеката. За последното денонощие бе прекарал в нея повече време, отколкото за четирите си години в гимназията. Не бе от учениците, които с лекота се справяха с уроците. Не, съвсем не. Просто не бе от онези, които обичаха да седят и да четат. Това обаче се бе променило. Сега поглъщаше огромни количества информация. И тъй като бе в състояние да я запамети, сякаш не можеше да й се насити. Чудеше се дали мозъкът му все пак няма лимит. Надяваше се в такъв случай той да е достатъчно висок.
Загледа се в агентите на ФБР, които работеха в другия край на помещението. Бяха толкова млади, делови, с колосани ризи и вратовръзки, прави като гърбовете им. Някои от тях поглеждаха към него от време на време, явно се питаха каква ли е ролята на този дебелак, облечен като бездомник, в тяхното разследване.
Добре че се подстригах и си подкъсих брадата. Иначе най-вероятно щяха да ме вземат за някой възпълен поклонник на Чарли Менсън и да ме арестуват.
В следващия момент той забрави за ФБР. Вече не се намираше в библиотеката на гимназията. Не издирваше стрелеца, отговорен за масовото убийство, извършено тук. Мислеше за нещо, което Ланкастър му бе казала.
„Ще дойда в управлението по-късно сутринта. Ще си вземем кафе и ще прегледаме всичко отначало.“
Той обаче нямаше да бъде в управлението. Трябваше да отиде на друго място. Трябваше да присъства на повдигането на обвиненията срещу Себастиан Леополд.
Себастиан Леополд обсеби мислите на Декър, който си припомни всяка секунда от техния разговор. Всяка дума, всеки поглед, всеки жест. В цялата работа имаше нещо странно, но той не успяваше да определи какво точно, а това му се случваше рядко. Беше едновременно смутен, но и изпълнен с надежда. А каква бе причината за тази надежда? Самото съществуване на Леополд. До вчера Декър не бе имал за какво да се захване. А сега разполагаше с арестуван по случая. Ако истината приличаше на глава лук, най-горната й люспа вече бе обелена. И накрая той щеше да види какво се крие отдолу.
Стана, излезе от библиотеката и напусна училището.