- Смяташ ли, че е работа на Леополд? - поинтересува се Милър.
Капитанът гледаше посланието с такова изражение, сякаш то бе изписано над портите на ада.
Декър не каза нищо, защото нямаше какво да каже. Думите грееха в главата му, обагрени в огненочервено, цвят, който се асоциираше с ада. Който и да ги бе написал, или бе откровен, макар и по свой извратен начин, или се опитваше да го въвлече в някаква игра на нерви. Декър си тръгна, без да обърне внимание на Ланкастър, която извика след него.
Не видя как Милър я хвана за ръката. Не чу как й каза да го остави на мира.
Двамата го проследиха с поглед от прозореца. Видяха го да върви по улицата, изпълнен с решимостта на човек, който е намислил нещо и никой не може да го спре. Не след дълго той изчезна зад ъгъла.
Декър не спря, докато не стигна магазина на „Севън-Илевън“ на „ДеСал“ и Четиринайсета улица. За пръв път в живота си отиде до там без кола.
Паркингът пустееше. Отвори вратата, чу звънчето над главата си и я затвори след себе си.
Зад щанда стоеше самотна продавачка. Беше нисичка, но изглеждаше сравнително висока, защото подът отзад бе повдигнат. Косата й бе до раменете, черна и права. Имаше вид на латиноамериканка. Беше облечена в бежова блуза с дълги ръкави, а от деколтето й се подаваше презрамка на сутиен. Бе около петдесетте и очите й бяха започнали да хлътват в орбитите. На лявата й буза имаше голяма тъмна бенка. Жената държеше пред себе си някакви листове, преглеждаше ги, а после броеше кутиите цигари по рафтовете над главата си.
От пътеката между щандовете се появи мъж с парцал за миене на под, потопен в кофа със сапунена вода. Декър го удостои с бегъл поглед, но тренираното му око на полицай мигом регистрира отличителните му черти. Беше бял, трийсет и пет-шест годишен, висок към един и осемдесет, много слаб и жилав, с тесни рамене. Беше по риза с къси ръкави, така че се виждаха изпъкналите вени по ръцете му. Косата му бе кестенява и къдрава и се спускаше като тънки обелки от ябълки върху главата му.
Жената вдигна поглед и забеляза Декър, който стоеше на прага.
- Желаете ли нещо? - попита тя. Имаше акцент.
Той пристъпи напред и извади телефона от джоба си. Докосна една икона и го поднесе към нея.
- Виждали ли сте някога този човек?
Тя се взря в снимката на Себастиан Леополд.
- Кой е той? - попита жената.
- Някой, който или е работил във вашия магазин, или често е пазарувал в него.
Тя поклати глава.
- Не помня да съм го виждала. Защо ви интересува?
Декър извади разрешителното си на частен детектив и го размаха пред лицето й.
- Опитвам се да го открия. Изглежда, дължи известна сума. Проследих го до тук. - Той посочи с глава мъжа, който се подпираше на дръжката на парцала и ги наблюдаваше озадачено, и каза: - Дали пък той няма да го помни?
- Били, ще погледнеш ли снимката? - извика жената.
Били остави парцала и кофата до рафтовете с вафли и шоколади, избърса ръце в избелелите си джинси и дотича при тях. Явно беше доволен, че има повод да зареже миенето на линолеума. Дълго се взира в дисплея и накрая поклати глава.
- Не. Не съм го виждал. Странен тип. Изглежда отнесен, сякаш е дрогиран.
Декър пъхна телефона в джоба си.
- Откога работите тук?
Продавачката отговори и за двамата:
- Аз съм от близо шест месеца, а Били дойде преди няколко седмици.
Прекалено отскоро.
- Кои са работили тук преди вас?
Тя сви рамене.
- Нямам представа. Май някаква жена и двама мъже. Има голямо текучество. Заплатата е мизерна, а работното време е дълго. И аз нямаше да съм тук, ако си бях намерила нещо по-добро.
Декър погледна Били.
- А ти?
Били се ухили.
- Не знам нищо за това място. Бачкам да изкарам малко мангизи за бира през уикендите. Пък и никоя мадама не те поглежда, ако си с празни джобове - рече той и се върна при парцала и кофата.
- Съжалявам, че не успяхме да ви помогнем - каза жената.
- Не се притеснявайте - отвърна Декър. - Благодаря.
Обърна се и си тръгна. Телефонът му иззвъня и той го извади от джоба си. Беше Ланкастър. Прибра го, без да отговори.
Последва ново позвъняване. Бившата му партньорка упорстваше. Той въздъхна и включи телефона.
- Да?
- Еймъс?
Декър мигом се напрегна. Ланкастър звучеше така, сякаш е на ръба на истерията. А това не беше типично за нея.
- Какво има, Мери? Нали не е нова стрелба?
От самото начало се бе опасявал от това. Начинът, по който бе протекло нападението над „Мансфийлд“, го навеждаше на мисълта, че убиецът...