Взе автобуса до „Резидънс Ин“, влетя в стаята си, седна на леглото и прочете статията още три пъти. Нищо в нея не се промени, разбира се. С всяко прочитане обаче тя се врязваше все по-надълбоко в съзнанието му, като нож, който се забива няколко пъти в една и съща рана.
Отпусна се назад върху леглото и най-сетне поспа малко. Когато се събуди, вече бе девет сутринта.
Отиде в банята, плисна малко вода върху лицето си, слезе в ресторанта, напълни чинията си с храна, наля си три чаши черно кафе, отнесе ги до масата си, седна и впери поглед в тях.
Слънцето вече се беше издигнало нависоко и светлината нахлуваше през големите панорамни прозорци. Лъчите му озаряваха лицето на Декър като актьор на сцена, осветен от мощни прожектори.
Постоя известно време, гледайки храната, после отново зачете статията във вестника, който бе оставил до чинията. Телефонът му иззвъня. Погледна дисплея и натисна бутона.
- Мамка му, Еймъс, какво, по дяволите, си направил? - възкликна Ланкастър.
- Нищо. И това е проблемът.
- Всеки, който прочете статията, ще реши, че ти си наел Себастиан Леополд да избие семейството ти.
- И аз си помислих същото, макар да знам истината.
- Защо ти има зъб тази журналистка?
- Защото отказах да говоря с нея.
- Така не си й оставил друга възможност, освен да напише тези глупости.
- Но аз наистина се срещнах с Леополд.
- Имаш предвид в килията.
- След това.
- Какво?
- Проследих го, след като го освободиха. Снимката във вестника е направена в един бар.
- Защо, по дяволите, си го проследил?
- Защото исках да поговоря с него. Исках да разбера защо каза на ченгетата, а и на мен, че е убил семейството ми, при положение че това просто не е възможно.
- И какво ти каза той?
- Нищо. Изчезна.
- Имаш предвид, че си го изпуснал?
- Имам предвид, че се качи в кола и изчезна.
- Видя ли го с очите си?
- Не, но това е единствената възможност.
Декър я чу да въздиша шумно. Често бе чувал Ланкастър да въздиша така, особено когато той бе направил нещо нередно, дори то в крайна сметка да водеше до разрешаването на случая, по който работеха.
- Еймъс, понякога не те разбирам.
Чувал бе и това много пъти и добре знаеше, че Ланкастър не очаква да й отговори. Затова и не си направи труда.
- Значи Леополд е изчезнал.
- Засега - каза Декър.
- Хората ще те изядат жив заради тази статия. А проклетата вещица дори е написала къде живееш в момента.
- Аз имам скрит коз.
- Какъв? - попита заинтригувано тя.
-Това, че неми пука!
- Еймъс, мисля, че не разбираш...
- Трябва да тръгвам - прекъсна я той, затвори телефона и го остави на масата.
Впери поглед в чинията, отрупана с яйца, наденички, бекон и печени картофи, но видя не тях, а снимката, направена в бара. Снимката, на която седеше и разговаряше с Леополд. Знаеше, че на хората ще им се стори странно да седи и да пие бира с човека, който първо бе признал, че е убил семейството му, а после бе оттегли самопризнанията си. Но ако искаше да разкрие тези убийства, трябваше да е готов да се възползва от всяка възможност. А Леополд бе именно такава възможност.
Въздъхна, отмести чинията и вдигна поглед. До него бе застанала Джун с поднос мъфини, но гледаше към вратата.
Декър проследи погледа й. И я видя.
На прага на ресторанта стоеше Алекс Джеймисън. Беше облечена с черен панталон и черно палто с ресни по ръбовете, под което се подаваше тюркоазено поло. Косата й бе вързана на опашка, а токчетата на обувките й прибавяха поне десет сантиметра към ръста й.
Запъти се към масата му и погледна вестника до чинията му.
- Виждам, че сте го прочели - каза тихо тя.
Декър не отвърна нищо. Взе вилицата, придърпа чинията си и започна да се храни.
Алекс Джеймисън продължаваше да стои неловко до масата му и след малко каза:
- Предоставих ви възможност да разговаряте с мен.
Когато Декър пак не реагира, тя седна срещу него.
- Не исках да го правя.
Той остави вилицата, взе хартиена салфетка и изтри устата си.
- Смятам, че повече хората правят точно това, което искат.
Тя потропа с пръст по вестника.
- Все още имате възможност да оправите нещата.
- Хората, които искат да оправят нещата, изпитват подобно желание, защото са направили нещо нередно. Аз обаче не съм.
- Но се срещнахте с мъжа, обвинен в убийството на вашето семейство.
- Обвинен, нищо повече. Обвиненията отпаднаха и вие го знаехте много добре, преди да напишете тази статия. А аз го знаех, преди да се срещна с него в бара.
- Защо се срещнахте?
- Исках да му задам няколко въпроса.