Някой друг би го наградил с бонус в размер на поне няколко процента от спестената сума, но не и татко Маркс. Той се бе вкопчил в буквата на техния договор и Декър трябваше да се задоволи с почасовата си тарифа. Не се оплакваше, тъй като я бе надул специално за случая. Но нямаше да откаже някой и друг процент. Вероятно така богатите оставаха богати. От друга страна, заслужаваше си да изпита удоволствието да измами измамник. Освен това предположи, че само след няколко месеца Джени Маркс ще изпадне в същата ситуация и татко Маркс ще го потърси отново. Тогава може би щеше да сключи с него постоянен договор.
Той излезе от стаята и тръгна към ресторанта, който се намираше вдясно от фоайето. Беше рано и тук все още нямаше никой освен осемдесетгодишната Джун, която се наслаждаваше на златните си години, като подреждаше шведската маса. Сега трупаше в огромно плато мазни пържени картофи.
След като препълни с храна една чиния, Декър се настани на обичайната си маса.
Тъкмо бе поднесъл вилицата към устата си, когато я видя да влиза.
Жената беше на четирийсет и две, колкото него, макар че изглеждаше по-възрастна. Това се дължеше на работата й - същата, каквато и той вършеше преди време. Тя се бе отразила по еднакъв начин и на двамата.
Декър сведе поглед, остави вилицата и посоли всичко в чинията си. Четири пъти. Включително палачинките. Надяваше се тя да не търси него и да не го заговори.
- Здрасти, Еймъс.
Е, явно няма да се получи.
Декър налапа солидно количество бъркани яйца, бекон и кетчуп. Задъвка с отворена уста с надеждата гледката да я накара да направи обратен завой и да се върне там, откъдето бе дошла.
Жената обаче седна насреща му. Масата бе малка, но и тя не се отличаваше с внушителен ръст. За разлика от него. Той беше огромен.
- Как си? - попита го.
Декър напъха още храна в устата си и примлясна шумно. Дори не вдигна поглед. Защо да го прави? Тя едва ли можеше да му каже нещо, което би желал да чуе.
- Мога да почакам, щом искаш да играеш по този начин - каза жената. - Разполагам с цялото време на света.
Едва сега я погледна. Беше слаба като вейка заради цигарите и дъвките, с които заместваше храната и напитките. Вероятно Декър изяждаше повече храна на закуска, отколкото тя за цял месец.
Косата й беше руса със сребристи оттенъци, а лицето й - вече набръчкано и осеяно с петна. Носът й бе леко крив в резултат от сблъсъка с побеснял пияница по времето, когато беше патрулен полицай. Дребната й заострена брадичка изглеждаше още по-малка заради непропорционално голямата уста с неравни, пожълтели от никотин зъби.
Не беше хубава. Човек определено не би я запомнил заради външността й. А заради това, че бе първата жена полицейски инспектор в Бърлингтън. И бе останала единствената, доколкото Декър знаеше. Навремето тя бе негова партньорка. Двамата бяха извършили заедно повече арести, довели до осъдителни присъди, от всяка друга двойка ченгета в историята на полицейското управление.
Част от колегите им смятаха, че това е страхотно постижение. Други го намираха за кариеризъм. Един от съперниците им в отдела ги наричаше Старски и Хъч. Декър нямаше представа кой от двамата е той - блондинът или брюнетът.
- Здравей, Мери Сюзън Ланкастър - каза той, защото не можеше повече да се прави на ударен.
Тя се усмихна, пресегна се и го мушна с пръст в рамото. Той трепна леко и се отдръпна, но тя като че ли не забеляза.
- Нямах представа, че знаеш второто ми име.
Декър сведе поглед към храната. Бе изчерпал репликите си за този разговор.
Тя го огледа внимателно и стигна до извода, че всички слухове за това как Декър е ударил дъното отговарят на истината.
- Няма да те питам как си, Еймъс. Виждам, че не ти е било лесно.
- Живея тук, а не в кашон - отвърна той.
Тя се сепна.
- Извинявай. Нямах това предвид.
- Трябва ли ти нещо? - попита Декър. - Защото имам работа.
Ланкастър кимна.
- Сигурна съм. Дойдох да поприказваме.
- С кого си говорила?
- Искаш да кажеш, как те открих тук ли?
Погледът му й подсказа, че се интересува именно от това.
- Чрез приятел на приятел.
- Не знаех, че имаш толкова много приятели - отвърна Декър.
Забележката му не бе забавна и той, естествено, остана сериозен. Тя обаче се подсмихна, макар и с усилие, в опит да разчупи леда. Но в следващия момент осъзна, че се държи глупаво.
- Освен това съм ченге. Мога да открия едно-друго. А и Бърлингтън не е чак толкова голям. Не е Ню Йорк или Лос Анджелис.
Декър примлясна, погълна нова порция храна и насочи мислите си към разноцветните цифри и часовника в главата си.