— Нима някой се е опитвал да я заплашва? — учуди си Франк.
— Не. Тя щеше да ми каже, ако има такова нещо. Някой е заплашил Лутър, че ще й стори зло, ако той се разприказва.
— Мислиш ли, че са замесени същите хора, които искаха да го убият?
— Предполагам.
Франк сви ръце в юмруци и погледна през прозореца. Пое дълбоко дъх и се извърна към Джак.
— Трябва да накараш Лутър да проговори. Ако го направи, ще препоръчам да му се издейства условна присъда и общественополезен труд вместо затворническата килия. Като отплата за сътрудничеството. Съливан едва ли ще си иска обратно скъпоценностите, щом успее да се добере до истинския виновник.
— С едната препоръка ли ще останеш?
— Добре де. Ще ти го кажа по друг начин. Проговори ли, ще принудя Горелик да приеме условията. Доволен ли си? — протегна ръка Франк.
Джак бавно пое подадената ръка и изгледа внимателно следователя.
— Доволен съм.
Франк слезе от автомобила, но после подаде глава на прозореца.
— Забрави за днешната ни среща. Все едно, че не сме се виждали. Аз също ще си държа езика зад зъбите. Говоря сериозно.
— Благодаря, Сет.
Сет Франк тръгна бавно към собствената си кола. Джак потегли, зави зад ъгъла и изчезна от погледа на следователя.
Адвокатът познаваше добре Лутър Уитни. Не можеше да си представи що за човек би подплашил до смърт стария му приятел.
22
Беше седем и половина сутринта. Джак спря на паркинга пред полицейското управление на Мидълтън. Утрото бе ясно, но студено. Черният автомобил на Сет Франк вече беше пристигнал. Следователят очевидно беше от ранобудните.
Лутър изглеждаше променен. Беше сменил оранжевите затворнически дрехи с кафяв костюм и класическа раирана вратовръзка. Можеше да мине за застрахователен агент или скъпо платен юрист. Косата му бе ниско подстригана. Още си личеше летният загар. Някои адвокати настояваха за костюм само по време на процеса, та съдебните заседатели да видят, че заподозреният не е някой отвратителен тип, а просто набеден човек. Джак щеше да настоява за официално облекло и на предварителните заседания. Беше убеден, че Лутър не заслужава да бъде показван с яркооранжевия затворнически костюм. Старецът не беше престъпник, от който да ти настръхнат косите. Оранжевото трябваше да се носи само като един вид предупреждение за околните, че са в близост със злодей, който може да ти прегризе гърлото.
Джак дори не си направи труда да извади бележника. Процедурата бе съвсем ясна. Първо ще прочетат обвинението. После съдията ще попита Лутър дали е разбрал в какво го обвиняват. Джак ще заяви, че обвиняемият не се признава за виновен. Съдията ще им разясни надълго и нашироко значението на понятията „виновен“ и „невинен“ и ще попита Лутър дали е доволен от защитата си. Джак се притесняваше единствено от възможността Уитни да заяви, че не му трябва защита, и да се признае автоматично за виновен. Практиката познаваше подобни случаи. Не беше изключено съдията да склони. И все пак, едва ли щеше да си позволи волности, тъй като всяко слабо звено на процедурата при обвинение в убийство можеше да бъде използвано като повод за обжалване, а обжалванията се проточваха с години.
При добро стечение на обстоятелствата заседанието щеше да трае пет-шест минути. Накрая щяха да насрочат дата на делото и тогава започваше истинският кошмар.
В случая предварителното изслушване не беше задължителна процедура, тъй като обвиненията срещу Лутър бяха изготвени. Джак нямаше да спечели кой знае колко от подобно изслушване, но поне щеше да се запознае по-добре с похвата на прокурора, да усети дали някой от свидетелите му не издиша, въпреки усилията на съдиите да не превръщат предварителните заседания в опознавателна експедиция за адвокатите на обвиняемите.
Имаше възможност да прескочат тази процедура, но Джак държеше да преминат през всички етапи. Искаше да чуе как Лутър ще заяви на всеослушание, че не се признава за виновен. После щеше да поиска преместване на процеса в друг окръг, така че да остави Горелик с пръст в уста. Имаше да си чака с години главното прокурорство. После Джак щеше да накара Лутър да проговори, като предварително осигуреше безопасността на Кейт. Уитни щеше да разкаже всичко и делото на столетието щеше да приключи.
— Добре изглеждаш — рече Джак на стареца.
Лутър изкриви устни в насмешлива гримаса.
— Кейт иска да поговори с теб.
— В никакъв случай — отсече Уитни.
— Лутър, ти се опитваш да се сдобриш с нея от години. Сега най-сетне дъщеря ти е решила да направи решителната стъпка за помирение, а ти не я допускаш до себе си. По дяволите! Наистина не мога да те разбера.