Лорд отдавна се готвеше за смъртта на Съливан. Беше използвал половин дузина правни специалисти, за да осигури необходимото присъствие на „Патън, Шоу и Лорд“ в управителния съвет на „Съливан Ентърпрайзис“, така че услугите на фирмата, и най-вече на самия Санди, да бъдат търсени и в бъдеще. Животът щеше да продължи постарому. Фирмата щеше все така да процъфтява въпреки смъртта на главния й клиент. За нещастие обаче се бе случило нещо непредвидено.
Кончината на Съливан бе неизбежна, разбира се. Финансовите магнати не биха се учудили на нещо подобно. Това, което потресе деловите среди, бе фактът, че Съливан е загинал от собствената си ръка, както и слуховете, че той сам е наел убиеца на заподозрения Уитни. Финансовият пазар не бе подготвен за такава драма. Един изненадан пазар, предсказваха някои икономисти, може да реагира бурно и прибързано. И се оказаха прави. Акциите на „Съливан Ентърпрайзис“ се обезцениха с шейсет и един процента на нюйоркската борса веднага щом откриха трупа. През последните десет години никога не бяха падали толкова ниско.
При цена на акциите с шест долара под номинала лешоядите тутакси закръжиха наоколо.
Следвайки съвета на Лорд, бордът на директорите в „Съливан Ентърпрайзис“ отхвърли предпазливото предложение на „Сентръс Корпорейшън“. Оказа се обаче, че акционерите го приемат безрезервно, тъй като бяха изнервени от загубите, сполетели ги за една нощ. Най-вероятно битката щеше да завърши в полза на „Сентръс“, която до два месеца щеше да погълне „Съливан“. Лорд знаеше, че те ползват услугите на „Роудз, Дайректър и Майнър“ — една от най-големите адвокатски фирми в страната, която разполагаше с експерти във всички области.
Изводът се налагаше от само себе си. Услугите на „Патън, Шоу и Лорд“ нямаше да бъдат необходими. Най-крупният клиент на фирмата, носещ около двайсет милиона годишно, клиентът, на когото се крепеше близо една трета от дейността им, щеше да изчезне. Някои от адвокатите вече си подаваха документите за работа в „Роудз, Дайректър и Майнър“, като изтъкваха предимството си, че са запознати с делата на Съливан. Двайсет процента от служителите на „Патън, Шоу и Лорд“ вече си бяха подали оставките. Доста техни колеги щяха да ги последват.
Лорд напипа уискито и допи каквото беше останало в бутилката. После се завъртя на стола си, погледна към мрачното зимно утро и се усмихна тъжно.
За него нямаше да се намери място в „Роудз, Дайректър и Майнър“. Бе настъпил часът на падение. Лорд беше виждал как някои от клиентите му се сгромолясват за секунди. През ръцете му бяха минали не един и двама милиардери на книга, които след време биваха осъждани заради дългове. Въпреки всичко никога не беше очаквал, че един ден ще настъпи собственият му край, стремглаво и необратимо.
Именно тук бе рискът с крупните клиенти, плащащи осемцифрени суми. Те поглъщаха всички усилия на една фирма. Предишните клиенти се отдръпваха или измираха, а нямаше време да се създават нови. Чувството на самодоволство покрай Съливан се бе оказало измамен капан.
Санди обмисляше ситуацията. През последните двайсет години си бе осигурил чист приход от трийсет милиона долара. За нещастие бе успял да похарчи доста по-голяма сума от спечелената. Бе сменил няколко луксозни къщи, бе притежавал вила на остров Хилтън Хед, тайно гнезденце в Ню Йорк, където бе водил омъжените си любовници. Скъпи автомобили, ценни предмети, каквито един човек с вкус и възможности трябваше да колекционира, изби с отбрани вина, както и частен хеликоптер — да, бе имал всичко това, но трите развода, всичките ужасни, го бяха разорили.
Сегашният му дом бе сякаш излязъл от страниците на лъскаво архитектурно списание, но и ипотеката му отговаряше на смайващия разкош. А пари в брой той нямаше. Хонорарите в „Патън, Шоу и Лорд“ отиваха при тези, които ги осигуряваха — ядеш каквото убиеш. А съдружниците във фирмата нямаха навика да търсят плячка на глутници. Това, с което разполагаше, щеше едва да покрие изхарченото чрез кредитни карти, а досега само „Американ Експрес“ поглъщаше петцифрени суми на месец.
Насочи своите пораздвижени сиви клетки към останалите си клиенти. Сметна, че в най-добрия случай може да разчита на половин милион, и то ако се напъне здравата. А той нямаше желание да го прави. Това беше под достойнството му. Или по-скоро щеше да бъде, ако Съливан не бе решил, че животът не си струва да се живее въпреки няколкото милиарда. И то заради една никаквица!
Петстотин хиляди! Та това беше по-малко и от заплатата на смотания Кърксен.
Лорд се втренчи в картината на отсрещната стена. Произведението на неизвестния художник от деветнайсети век отново го развесели. Каза си, че все пак има избор. Макар и най-крупният клиент да го бе зарязал с царствено спокойствие, можеше да проучи още една възможност. Врътна се и грабна телефона.