— Аз мисля… знам какво е това — каза тя неочаквано.
Скудър и останалите трима я изгледаха изумени, но тя не бързаше да отговори на въпросителните им погледи, а с рязък нервен жест се обърна директно към Скудър.
— По-рано си виждал нещо такова — каза тя възбудено. — Спомни си, Скудър! Какво правеше?
— Какво правеше? — В първия момент Скудър като че ли не можеше да отговори нищо. — Не разбирам съвсем… Не правеше нищо. Просто обикаляше из околността и разрушаваше всичко.
— Така, както разруши самолета?
— Да. Автомобили, самолети, цели сгради… — Внезапно лицето му просветна. — Ти… ти смяташ, че е нещо като събирач на метални отпадъци?
— Вероятно — каза Черити. — Предполагам, че събира метал. Затова и се насочи към нашия самолет. Това нещо въобще не е искало да ни напада. Трябва му само металът.
— Но това е безумие — промълви Фалър.
Черити не обърна внимание на думите му. Тя отдавна бе осъзнала, че всякакви опити да се вникне в логиката на нашествениците от Морон водеха пряко до загуба на разсъдъка.
— Ако е така — продължи тя невъзмутимо, — това нещо ще ни послужи като пропуск за Ню Йорк.
Дори Скудър пребледня и изпъшка:
— Моля?
Черити посочи на север:
— Той дойде оттам, нали?
— Вие… нали вие все пак не смятате… да се качите на борда на това нещо? — прошепна Лестър.
— Имате ли по-добра идея? — попита Черити. — Не можем да останем тук. Ако изключим всичко друго, то току-що закуси с цялата ни екипировка. Дори и да не ни открият роботите от охраната, тук ще замръзнем само след няколко часа. Сигурно ще успеем да се скрием някъде вътре в него. Той е достатъчно голям.
— Вие не сте с ума си! — изплъзна се от устата на Филипсен.
Черити се усмихна:
— Сигурно. Това е едно от изискванията, за да ти възложат такава задача. — После продължи сериозно. — Не можем да останем тук.
— Няма гаранция, че отива към Ню Йорк — каза Скудър загрижено. — Може с месеци да броди из околността.
— Но отива някъде — отговори Черити. — Искаш ли да останеш тук, докато те заловят или докато замръзнеш?
Скудър не отвърна нищо повече. Черити отново взе пушката му и погледна с оптиката към мравките високо горе в машината. От петте или шест фигури сега се виждаха само две. Внезапно и те се обърнаха и изчезнаха във вътрешността на гиганта. В същото време жилото започна да се прибира. От корпуса на машината проехтя страховит тътен и скърцане, когато предните двойки крака се изправиха и тялото й зае отново хоризонтално положение.
— Сега! — заповяда Черити.
Всички — не само Филипсен — се поколебаха за миг, но очевидно бяха осъзнали, че тя има право: ако останеха тук, ги очакваше може би не толкова бърза, но сигурна смърт.
Затичаха се, когато машината повдигна първия от многобройните си крака и започна да се извръща. Земята трепереше. Пред тях отвисоко се изсипа истинска бомбардировка от скални отломки и кал, а Черити с ужас откри, че гигантските крака на колоса бяха значително по-големи, отколкото изглеждаха отдалеко. Тя прецени, че огромното овално туловище на стоманената машина бе най-малко на седемдесет-осемдесет метра височина над земята. Краката на гиганта, наподобяващи протези с многобройни стави, се движеха с лекота, нереална за машина с такива размери. Това нещо се движеше учудващо бързо!
Черити заобиколи един от огромните кратери, които издълбаваха в земята краката на машината при всяка крачка, и ускори ход. Тогава чу внезапния предупредителен вик на Скудър, спря на място и в последния миг разбра причината: ако бе продължила със същата скорост, трябваше да е достигнала тъкмо мястото, където сега в земята потъваше един от краката на тежката машина. Тя побягна по дъга вляво, приведе се, когато върху й се изсипа градушка от камъни и пръст, и скочи с всички сили.
Скокът беше прецизно пресметнат. Тя се сблъска грубо с масивната стоманена броня, но успя да намери сигурна опора за ръцете и краката си, когато кракът започна да се вдига. Още преди той да се отдели от земята, при нея по същия начин се изкатериха Скудър и Фалър. Тя видя, че Филипсен и другият воин се насочват към друг крак на машината, даде им знак с ръка и извика:
— Не! Трябва да бъдем заедно!
Не оставаше време, тъй като машината бе завършила завъртането си. След като муцуната й се насочи отново на север, тя започна видимо да ускорява темпото на крачките. Тримата успяха буквално в последния момент да издърпат Лестър и Филипсен горе при тях. Озоваха се отново всред ревящия хаос на урагана и с всички сили се бореха, за да не бъдат отнесени от ледените пориви на вятъра.