— Дори и да сте прав — как ще стигнем дотам? Едва ли ще хукнем през залата й ще се надяваме, че те са силно заети и няма да ни обърнат внимание.
Лестър само вдигна рамене:
— Аз ли съм командирът или вие? — запита той с усмивка.
Черити му хвърли гневен поглед, но забеляза шеговитото пламъче в погледа му и трябваше против волята си да се присъедини с усмивка. Тя вдигна оръжието си, включи компютъра на оптическия мерник и го насочи към купола на тавана. Увеличеното от оптиката изображение не показваше нищо различно — стоманена куполообразна изпъкналост с дузина като че ли изсечени отвори, в които блещукаше бледа жълтеникава светлина и се мяркаха тъмни сенки. След няколко секунди тя сне оръжието и се върна разочарована при Скудър и останалите. Междувременно Филипсен се бе успокоил, но беше още много блед, а погледът и движенията му бяха нервни.
— Е? — поздрави я Скудър. — Открихте ли какво е това?
— Не — отвърна Черити. И след кратко колебание, поглеждайки Лестър, продължи непринудено:
— Знам обаче какво ще направим. Каквото и да е то — ние ще го завладеем.
6.
Лъжа! Всички беше лъжа!
През последния половин час Френч бе убил пет паяка, без останалите да му обърнат внимание.
През това време бе вдишал и издишал най-малко хиляда пъти, без въздухът да му причини нито изгаряне на белите дробове, нито кипене на кръвта.
Междувременно бе проникнал дълбоко в царството на паяците, както никой човек дотогава, но не бе открил никакви смъртоносни клопки и препятствия, за които всички вярваха, че съществуват.
Изминал бе почти миля. Всяка крачка беше мъчение, което изстискваше последните му сили. Въпреки това болестта на тежестта не успя да го убие, даже напротив — вече се чувстваше малко по-добре.
За всичко го бяха излъгали!
Този свят беше странен и опасен и, изглежда, съществуваше по закони, които той нито можеше, нито желаеше да проумее. Без съмнение, при най-малкото невнимание, тук можеше лесно да загине. Този свят бе опасен и смъртоносен, но такова беше и Убежището, макар и посвоему. Той бе населен със същества, само видът на които го довеждаше до полуда.
Но Френч и другите можеха да живеят тук.
Тук нямаше смъртоносна атмосфера. Не съществуваше и Зона на тежестта, където теглото му трябваше да се увеличава с всяка крачка, докато накрая рухнеше под товара на собственото си тяло и се задушеше. Бяха го лъгали. Заблуждавали бяха всички поколения, живели преди тях в Убежището.
Френч се чувстваше като упоен. Би трябвало да изпитва гняв, но всичко, което усещаше, бе някакъв дълбок, сковаващ ужас от тази чудовищна лъжа.
Вече бе възстановил достатъчно силите си, за да може да продължи. С всяка стъпка навътре в гнездото на паяците околността се променяше. Промените имаха зловещо въздействие и му се струваше, че всяка крачка напред го отдалечава от нормалния човешки свят и го тласка в една чужда Вселена, чиито основи не бяха материята и енергията, а страхът и ужасът.
Срещнал бе много малко паяци. Някои от тях бе убил, и то с изненадващата лекота. Повечето бе успял да избегне, тъй като смятаният за смъртоносен въздух в света на паяците бе в действителност много по-плътен от атмосферата в Убежището; звукът се разпространяваше на по-голямо разстояние и той чуваше стъпките им далеч преди да ги види.
Въпреки това съзнаваше, че досега бе имал изключително щастие. Видял бе малко паяци, но по оставените следи съдеше, че тук имаше стотици. Или десетки хиляди, което бе по-близо до истината. Зоната на тежестта бе много по-обширна, отколкото бе очаквал. При тези условия бе много трудно да оцени както посоката, в която се движеше, така и изминатото разстояние, но то бе не по-малко от миля. Границата на този странен свят от стомана и паяжини въобще не се виждаше. Премина през едно помещение, което бе по-голямо от цялото Убежище. Помещението бе празно, с изключение на чудовищната тъкан от лепкави, сиво-черни нишки, която образуваше нещо като втора площадка на половината на височината на залата и беше така плътна, че сигурно можеше да се ходи по нея. Френч не се задържа там достатъчно време, за да проучи предназначението на тази загадка, но и не държеше особено да го научи.
Ако трябваше да бъде искрен пред себе си, вече въобще не знаеше какво иска. Нито пък — какво търсеше тук. Първоначалният импулс под действието на шока от истината бе да се върне незабавно при своите събратя и да им я открие. По-късно, когато вцепенението отмина, реши изобщо да не се връща. Независимо от малката вероятност за благоприятен изход на намерението си, той реши да остане и да умре тук. Разбра, че вече не би могъл да живее в теснотата на Убежището. Вече не, след като бе видял това тук. Не и след като бе осъзнал, че съществува нещо повече от света на Убежището с неговите двадесет на петдесет крачки големина — миниатюрен свят, в който бе роден и който споделяше с още десетина мъже и жени и две деца.