Зоната на тежестта наистина бе зловеща и смъртоносна, но преди всичко — голяма. Невероятно голяма. Може би голяма като Земята или още повече? Имаше цели напълно празни етажи и коридори. На мястото, където се намираше в момента, имаше неизброими следи от паяци. Преди това обаче бе преминал през зали, в които не бе стъпвал никой в продължение на цял човешки живот или дори по-дълго. Подът бе покрит с плътен слой прах и въздухът имаше горчив вкус, подобно на атмосферата в Убежището, когато запасът на въздушните патрони привършваше.
Те можеха да живеят тук. Вероятно щяха да живеят тук, без да бъдат обезпокоявани от паяците. Това беше втората голяма лъжа: паяците очевидно не се интересуваха от хората. Френч не застреля две от противните същества, които срещна, само защото те просто минаха покрай него, без да го удостоят с поглед. Причината явно не бе маскировката, тъй като тя бе толкова примитивна, че и двегодишно дете не би се заблудило с нея.
Той прекоси следващата зала и с предпазливи и безкрайно мъчителни малки стъпки, с приведени като на старец рамене, изкачи още една стълба и неочаквано се озова в малка празна стая, в която имаше три врати. Две от тях бяха затворени, освен това едната бе скрита зад мрежа от тънки сиви нишки. Третата просто стоеше гостоприемно отворена.
Френч зареди стрела в харпуна, ослуша се за момент и прекрачи прага.
Гледката бе така изненадваща, че той се скова на място и даже забрави да диша. В огромната зала имаше около дузина паяци, всички от едрата шестокрака порода, която се смяташе за изключително опасна. Никой от тях не му обърна и капка внимание. Но дори и да го бяха забелязали, Френч не бе в състояние да реагира. Той се скова като парализиран от гледката, която се откри пред очите му.
Залата имаше формата на три четвърти от издължен в елипса кръг и срещуположната стена липсваше. На мястото на липсващата стена се простираше черно-синьото пространство на Мъртвата зона, а в средата на този осеян с мънички светещи точки безкрай плуваше гигантска синкава сфера с бели, зелени и кафяви петна.
Земята.
Френч, както и всички други обитатели на Убежището, може би с изключение на Стария, никога не бе виждал Земята в действителност. Сега я позна веднага. Това трябваше да е Земята. А дали не бе вече мъртъв и не бяха ли това бяха виденията, които съпътстваха завръщането към Земята след смъртта?
В едно беше сигурен — това бе Земята.
Никога не бе виждал нещо по-красиво. Изглеждаше му съвсем близо, само на няколко крачки разстояние. Не можеше да се нагледа на тази красота, на мекия блясък, който излъчваше, на идеалните пропорции, на естествената хармония на морета и континенти, на нейното величие.
Френч съзнаваше, че гледката заблуждава — Земята сигурно беше на мили разстояние, колкото и огромна да изглеждаше оттук. Но той бе близо. Той я виждаше. Дори само това имаше значение. Стария не ги беше излъгал поне за едно нещо: Земята — мястото, закъдето щяха да се отправят някой ден, за да получат отплата за мъките през живота си, действително съществуваше.
Тази мисъл му донесе странно облекчение. От момента на напускането на Убежището той бе практически в непрекъснато бягство, изложен на смъртни опасности, но сега отведнъж се почувствува изпълнен с дълбок, непознат дотогава, вътрешен покой. Това се дължеше на въздействието на гледката към на тази планета, на познанието, което бе заменило вярата, че има живот след смъртта, и възнаграждение за понесените мъки и страдания.
Той продължи през залата, без да се смущава от дузината паяци, които вършеха своята неразбираема работа, и с отмерена крачка се насочи към тъмното пространство, решен да извърви последната част от пътя си до Земята. Изпита леко съжаление, че няма да може да се върне и да разкаже на другите истината, но всичко, което те бяха преживели и щяха още да преживеят, сега беше съвсем дребно и незначително. Все едно дали щеше да страда няколко години по-малко или повече, след като го очакваше вечността.