Предпазливо, един след друг, те се върнаха в голямата зала. Фактът, че всеки достъпен квадратен метър от пода и от стените бе зает от машини и съоръжения, бе в тяхна полза. Щеше да се наложи да пробягват само по няколко крачки без прикритие, преди да намерят защита при следващия гигантски механизъм.
Черити се взря с напрежение нагоре и след време й се стори, че наистина вижда една тясна сребриста лента без парапет високо, близо до тавана. Зави й се свят само при мисълта, че ще трябва да ходят по нея.
— А как ще се изкачим до там? — попита Скудър.
— Не е проблем — отговори Лестър. Той вдигна ръка и посочи в една точка вдясно от тях, може би на двадесетина крачки разстояние. — Там има стълба, виждате ли я?
Очите на Скудър се разшириха, а Черити потръпна незабележимо, когато видя какво Лестър бе нарекъл стълба. Това бяха същите неравномерно монтирани стъпала, каквито вече бяха изкачвали, само че тази стълба водеше на не по-малко от сто и петдесет метра вертикално нагоре по стената. Освен това тя не беше поместена в шахта, в чиито стени все пак можеха да намерят опора и периодично да отдъхват.
— Сериозно ли мислиш да се качим там горе? — изпъшка Фалър.
— Всъщност не — отговори Лестър. — Ако някой има по-добра идея…
Идея нямаше никой.
8.
Стоун притвори вратата зад себе си и изчака, докато охраната активира електронната ключалка, след което още веднъж педантично се увери дали устройството функционира. Това беше напълно излишно. Апаратурата работеше винаги, но дори и да откажеше компютърът, оставаха двамата въоръжени пазачи в коридора.
Въпреки това той бе нервен. Това джудже с уродливо тяло и с очи, които всяваха тревога, го плашеше. Не за първи път у него се прокрадна съмнението, дали не бе сгрешил, като го доведе тук. Трябваше да го убие. Имаше предчувствието, че присъствието на Гурк щеше да донесе още куп неприятности.
Това, че взе със себе си дребосъка, не беше единствената му грешка. Сега си даваше сметка, че последните седмици и месеци бяха всъщност поредица от грешки. Нещо ставаше с него. Нещо, което не разбираше, но го тревожеше. Високият му пост сред мороните и властта, с която бе свързано това му положение, се дължаха единствено на едно негово качество. Това бе способността му да изключва съвестта си и да мисли, а преди всичко да взема решения — може би не така бързо, но логически прецизно като компютър.
В разговора с Черити тогава в Шаитаан не бе излъгал нищо. Той вярваше, че единственият шанс за човечеството бе да се подчини на завоевателите. Всичко, което можеха да спечелят в една битка срещу воините насекоми от Морон, беше само една по-бърза смърт. Смърт за целия този свят.
Вратите на асансьора на отсрещната страна на галерията се отвориха и Стоун отбеляза с крайчеца на окото си някакъв бял проблясък, който веднага го върна към реалността. Той се обърна рязко и страхът се завърна внезапно в мига, в който мисълта му се отдели от Гурк и бунтовниците. До неотдавна смяташе, че е опознал господарите на Черната крепост и че не би могъл да очаква нещо по-лошо от тях. Но това беше, преди да се срещне с инспекторите.
Стоун с мъка прикриваше треперенето на ръцете си, когато двуметровата мравка албинос се насочи право към него. Безизразните фасетни очи на инспектора го изследваха със студен поглед. Стоун напразно се опитваше да се самоуспокои с мисълта, че мимиката бе неприсъща за тези същества и затова те не бяха в състояние да тълкуват изражението на лицата на хората.
— Губернатор Стоун? — Гласът на инспектора прозвуча студено, като от машина, напълно в унисон с ярко белия му външен скелет. Стоун потръпна. Запита се защо тези същества всяваха такъв страх. Те бяха морони, мравки като останалите хиляди, които бяха на негово собствено подчинение, но имаха по-тясна специализация и по-широки пълномощия.
Но това не беше всичко.
Докато обикновените морони бяха грозни, в най-добрия случай необикновени на вид, тези същества албиноси излъчваха нещо зловещо. Въпреки това странният им външен вид бе в известна степен приятен за окото. За разлика от обикновените морони, те имаха тънки и изящни крайници, а бялата им рогова броня беше гладка като полирана пластмаса, докато бронята на бойците и работничките бе покрита с грапавини, драскотини и гърбици. Не бяха красиви, но докато нормалните морони бяха просто отвратителни и вдъхваха страх, тези същества бяха посвоему елегантни.
„Сигурно заради очите“ — помисли си Стоун. В очите им имаше нещо, което липсваше при обикновените мравки. Това не бе интелект. Стоун знаеше, че тези странни насекоми бяха всъщност не друго, а живи компютри. Същества, които бяха създадени от природата, но действаха по-скоро като машини. И все пак, те притежаваха някакъв странен интелект, но мисленето им бе толкова различно от човешкото, че Стоун вероятно никога нямаше да успее да го разбере. Това, което се четеше в очите на инспектора, не беше превъзходството в знанията и интелекта в сравнение със себеподобните. Имаше нещо, което не се поддаваше на описание, но влудяваше Стоун от страх.