Човешките гласове.
Ароматът на кафе, на парфюми и дезодоранти, смехът и споровете, животът.
Отново и с по-голяма сила Стоун изпит усещането, че се намира във вътрешността на гигантски компютър. Пред мониторите седяха четириръки морони, които вършеха работата си с прецизни бързи движения и много рядко разговаряха, издавайки кратки звуци, наподобяващи свиркане и цъкане. Всичко течеше бързо и гладко, като че ли бяха машини, неспособни за нещо друго, освен това, за което бяха създадени.
Инспекторът посочи към едно бюро, разположено до високия прозорец от бронирано стъкло. С неопределено, но неприятно чувство, Стоун видя, че зад обичайния компютър наред с нормалната мравка работничка седят две бели фигури на инспектори. В главата му проехтя беззвучна алармена сирена. Нещо важно се беше случило, докато бе разговарял долу с Гурк.
— Какво има? — попита, когато се приближиха към инспекторите.
Едно от съществата обърна триъгълния си череп и се втренчи в него с кристалните си очи, докато другото не отделяше поглед от монитора на компютъра, по който пробягваха непонятните знаци и символи на писмеността на мороните, и то така бързо, че отделните букви като че ли се сливаха една с друга. Очевидно тази скорост въобще не затрудняваше инспектора да следи текста.
— Някой се е опитал да проникне през защитния кордон — каза другият инспектор. — Наш патрул от роботи преди два часа е засякъл двама хуманоиди в този район.
Той направи движение с ръка и трепкащите поредици числа изчезнаха от екрана. Появи се изображението на черно-бяла снимка с много едър растер на заснежена местност, двадесет мили южно от Ню Йорк. По изопачените цветове и размитите контури Стоун заключи, че това е снимка с инфрачервени лъчи. Независимо от това, ясно се идентифицираха две човешки фигури, които бягаха на зигзаг и изпълняваха гротескни скокове, търсейки прикритие от стрелбата на лазерните оръжия на роботите.
— Какво необикновено има в това? — попита той. — Всякакви безумци непрекъснато се опитват да проникнат в Забранената зона.
— Правилно — отговори инспекторът. — Въпреки това тази ситуация е необикновена.
— Защо?
— Малко по-късно сензорите на един намиращ се в близост металоход регистрираха значителна метална маса — отговори инспекторът. — И в съответствие с предназначението си, той промени курса си, за да прибере метала. Вижте сам.
На монитора се появи друга картина със значително по-добро качество. Когато обаче Стоун видя какво бе регистрирал металохода, се наложи да мобилизира цялото си самообладание, за да не потръпне от ужас.
В огромен кратер от разтопен и отново замръзнал сняг се издигаше гърбатата предница на гигантски самолет. Местността не предлагаше никаква възможност за сравнение, така че Стоун не можеше да оцени големината му, но явно той бе огромен.
— Това… са останки от катастрофа? — попита той с колебание.
— В никакъв случай — отговори инспекторът.
Самолетът бавно растеше на екрана. Картината се люшкаше в такт с крачките на колосалната машина и на няколко пъти самолетът изчезваше от полезрението на камерата.
После самолетът потрепери и Стоун видя как реактивните двигатели на крилата се завъртяха отвесно надолу, подготвяйки вертикално излитане. От соплата на двигателите изригнаха ярки оранжеви струи.
Стоун наблюдаваше със затаен дъх как огромният корпус бавно, почти неохотно се отдели от земята, наклони се заплашително встрани, но после се стабилизира и отново започна да набира височина. Снегът под двигателите се стопи и в миг се превърна в облаци пара, които за секунди скриха самолета от погледа на камерата и той се различаваше само като неясна сянка сред тях. После неочаквано се наклони, завъртя се през крило, полетя надолу и се разби в земята. Лявото крило бе разкъсано от ярка експлозия, пламъци избухнаха и от задната част.
Екранът потъмня и след миг отново се появиха главозамайващите поредици числа и букви. Стоун внезапно се почувства извънредно неудобно под погледите на тримата инспектори.
— Не разбирам какво е толкова обезпокояващо тук — каза той. — Самолетът се разби.