Черити погледна пакетчето почти със страхопочитание, после се наведе внимателно и колебливо протегна ръка надолу. Бездната, която се откри под нея, като че ли я привличаше със свръхестествена сила, за миг главата й се замая, но тя преодоля страха си, протегна още по-ниско ръка и тогава се натъкна на съпротивление. Не виждаше нищо, нито чувствуваше нещо, но все пак то беше там, пръстите й като че ли проникваха в една податлива, но здрава стена от вата или мека гума, която ги изтласкваше обратно с мека съпротива, без това да се чувства действително. Озадачена, тя се изправи отново.
Скудър я погледна сериозно. Лицето му изразяваше по-скоро страх, отколкото облекчение.
— Каква изненада, а? — запита той.
Черити кимна против волята си. Явно тази машина не бе никак примитивна. Въпреки всичко Черити не бе много изненадана. Всичко беше на мястото си. Може би най-загадъчното при мороните бе това постоянно противоречие между невероятна супертехнология и прости, почти примитивни машинарии.
— Поне остатъкът от пътя ни ще бъде по-лек — каза Лестър.
— Да — промърмори Черити. — Стига да нямат и някаква префинена алармена инсталация.
Продължиха и без други произшествия стигнаха другия край на терасата. Черити бе донякъде разтревожена, че досега бяха останали напълно незабелязани. Наистина — те пълзяха на височина повече от сто метра над залата и сиво-зелената материя на техните защитни облекла, а още повече димът във въздуха, осигуряваха прекрасна маскировка. Въпреки това за нея бе непонятно защо командният център на гигантската машина не се охранява по-добре.
От друга страна, това не бе бойна машина, а пътуваща фабрика. Във фабриките на старата Земя също нямаше въоръжени постове на етажите на управлението. Поне невинаги.
Успяха да се промъкнат дотук, без да бъдат разкрити и застреляни, но на това място вече щастието ги напусна.
Терасата свършваше на малка площадка, подобна на тази, с която започваше от другата страна на залата. От нея се спускаше друга стълба — странна конструкция от триъгълни метални плочи, заварени към стената на неравни разстояния, без никакви съединителни елементи. Но тя не водеше до полусферата на централата, а минаваше плътно покрай нея и стигаше до ниска триъгълна врата, която водеше отново във вътрешността на машината.
Осъзнала, че са попаднали встрани от целта Черити изпусна въздишка на разочарование. После се овладя, усмихна се окуражително на войниците и спусна крак на първото стъпало.
Знаеше, че не съществува опасност от падане, но в първия момент получи виене на свят. Колкото и да бяха масивни стоманените стъпала, те видимо вибрираха под тежестта й, а корпусът на огромната машина продължаваше да се люшка и подскача. Стъпалата бяха само десетина на брой, но Черити бе обляна в пот, когато накрая влезе през вратата и усети стабилна основа под краката си.
Скудър също бе пребледнял по-силно от обикновено, Фалър и Филипсен трепереха с цяло тяло. Само Лестър не проявяваше и следа от несигурност.
Така бе поне до момента, в който той се наведе, за да мине последен през вратата и коланът с екипировката му се закачи на рамката й. Той успя да се справи бързо, но компасът му се откачи, издрънча на последното стъпало на стълбата, подскочи и безшумно изчезна в бездната.
Черити изтръпна, Лестър също изгуби част от непоклатимото си самообладание, когато осъзна, че тук липсваше невидимият парапет, който ги пазеше горе на терасата.
Той остана неподвижен за секунда, като гледаше с широко отворени очи надолу към залата, след което се завъртя рязко към Черити с намерението да подхвърли една от обичайните си забележки, но тя с поглед му даде знак да мълчи. Останалите двама войници не забелязаха малкото произшествие. Вероятно така бе по-добре, Филипсен не бе възвърнал все още самообладанието си. Черити бе сигурна, че той, а може би и Фалър, щяха да рухнат при първото натоварване.
Отдавна бе осъзнала грешката си, че послуша Хартман и взеха тримата войници със себе си, вместо да тръгнат само със Скудър и Нет, както възнамеряваше първоначално.
Въпреки младостта си, тримата мъже бяха отлично подготвени елитни воини, тренирани за екстремни ситуации. Но това тук не бе екстремна ситуация — това бе материализирано безумие. Тук нямаше никаква логика. Нищо предвидимо. Присъствието на мороните най-вече късаше нервите на войниците. Скудър бе роден и израсъл в свят, който вече принадлежеше на извънземните. От своето поколение Черити сигурно бе имала най-продължителен контакт със звездните нашественици и бе успяла по някакъв начин да привикне с тях. Фалър, Лестър и Филипсен не бяха имали тази възможност. Тя трябваше отново да си припомни, че също като нея, тримата млади мъже бяха прекарали половин столетие в замразителните камери на бункера, но бяха излезли оттам едва преди седмица. Въпреки че я деляха петдесет години от тези събития, споменът за гибелта и унищожението на родината й бе ясен като от вчерашния ден.