Черити погледна отново термометъра — минус седемдесет и два градуса по Целзий. Истинска топлина в сравнение с външната температура, помисли си тя мрачно. Не трябваше да забравят, че при тази температура нямаше да останат живи дълго време.
Тя описа накратко видяното навън на Скудър и Фалър и се обърна към Лестър. Тялото му също бе сгърчено от студ, а веждите му и тънките мустачки — съвсем не на място на детинското му лице — бяха побелели от скреж. Ръцете му обаче не преставаха да играят по ръчките и клавишите, погледът му сновеше трескаво върху екрана и многобройните уреди.
Черити се изправи до него и го заговори. Той не реагира, а и тя не очакваше отговор. Този път обаче тя го сграбчи решително за раменете и като го разтърси грубо, го принуди да я погледне.
— Ще трябва да ми отговорите на няколко въпроса, Лестър — каза тя.
Лестър я погледна и се усмихна.
Черити изпита внезапно желание да закрещи насреща му, но нещо в погледа му я възпря да го направи. Гневът й се превърна в объркване.
— Кой сте вие, Лестър? — попита тя.
— Но вие знаете, капитан Леърд — отговори Лестър.
— Не, не знам — отвърна Черити. — Не знам кой сте или какво сте, но едно знам със сигурност: вие не сте от хората на Хартман. Външно изглеждате като тях, но това е единствената прилика.
— Заблуждавате се, капитан Леърд — отвърна Лестър меко. — Мога да ви обясня.
— Направи го тогава — каза Скудър мрачно. — И кълна се, момчето ми, ще те убия собственоръчно, ако твоето обяснение не ми хареса.
Лестър го погледна с упрек, но после отново се усмихна, поклати глава и изтръгна въздишка на примирение.
— Знам, нямах право да убия Филипсен — каза той. — Това бе грешка. Просто изгубих контрол над нервите си.
Черити го погледна в очите и разбра, че лъже. Лестър продължаваше да се усмихва, но в тази усмивка липсваше топлина, липсваше чувство. Нямаше израз нито на колебание, нито на страх. Нямаше нищо.
— Нямам това предвид — каза тя. — Ако оцелеем, ще отговаряте за това пред вашия шеф. И пред вашата съвест. Ако въобще я имате.
Тя посочи пулта за управление:
— Откъде знаете как се управлява тази машина?
Лестър сви рамене.
— Просто го знам. — Той отвърна с нова, този път почти убедително изиграна несигурна усмивка. — Просто имам талант за тези неща, капитан Леърд. Винаги съм се справял. Попитайте Фалър. Щом видя машина, инстинктивно се досещам как функционира. Не знам — не ме питайте как го правя. Но мога.
— Вярно е — каза Фалър. — Той винаги е бил гений на компютъра. Сяда пред него и след половин час е готов да направи чудеса.
Черити решително поклати глава.
— Възможно е — каза тя. — Но това не е задоволително обяснение. Това тук е една напълно чужда за нас технология.
— О, не е чак толкова чужда — каза Лестър. Той посочи последователно няколко от апаратите по стените и по странните на вид пултове за управление. — Вижте — това, и това, и онова там, са напълно нормални компютри. Високоразвита техника, но принципът на действие е същият, какъвто е при нас. Останалата част от тази машинария е смешно примитивна, все едно дете си е сглобило играчки. Гениалното е, че заедно двете неща работят перфектно.
— Нямаме нужда от лекция за техниката на мороните, Лестър — прекъсна го Скудър грубо. — Искаме да знаем защо вие умеете да работите с тази техника.
— Но нали вече ви обясних — каза Лестър. — Не знам. Просто се справям. Би трябвало да сте доволни, че мога. Иначе сигурно щяхме да сме мъртви.
— И без това вероятно вече сме — каза Скудър мрачно.
Черити го изгледа въпросително и Скудър продължи с гневен жест:
— Вярваш ли, че ще излезем живи оттук? Вероятно те отдавна са узнали за нас и вече са на път насам.
— Това още нищо не значи — каза Лестър. — Доколкото успях да разгадая, тази машина работи напълно автономно. Може би никой не е забелязал нищо.
— Може би — промърмори Скудър. — А ако може би, все пак — след половин час навън ще гъмжи от мравки.
— Едва ли — Черити погледна екрана и сви зиморничаво рамене. — Още само няколко градуса и въздухът навън ще замръзне. Животът там е невъзможен.