— Тук вътре също не е твърде уютно — каза Скудър. — А дали няма нещо като отопление?
— Не знам — отвърна Лестър. — Честно казано, за това не се бях сетил досега.
Черити посочи големия екран:
— В каква посока се движим сега?
Не бе изненадана, когато Лестър отговори:
— На север.
— На север? — Скудър изстена. — Но… така ще попаднем право в Зоната на смъртта!
— Вече сме вътре в нея — отвърна Лестър спокойно. Той се усмихна отново. — Искате да стигнем в Ню Йорк, нали? Ще ви откарам до там.
12.
Пълното име на извънземния, което гласеше Абн Ел Гурк Бен Амар Ибн Лот Фудел Четвърти, първоначално бе просто смешно за Даниел Стоун.
Но това беше отдавна, преди месеци, които сега му се струваха дълги като години, ако не и десетилетия. Сега се страхуваше от джуджето. При това, то не беше се променило с нищо. И сега си оставаше същата уродлива, мършава фигура, на ръст метър и половина, с ръце като на скелет и къси криви крака, с гърбица, едва прикрита под пелерината с цвят на кафява кал, със суха възлеста шия и неестествено голяма адамова ябълка, която подскачаше като дебел бръмбар при всяка изречена дума, с несъразмерно едър, гол череп, с изражението на винаги тъжно и злобно джудже. Кожата му имаше болнав оттенък, който не можеше да се опише с думи.
Но не външността на джуджето караше Стоун да потръпва от ужас.
Това бяха очите му.
Очи, големи и тъмни като очите на животно, без да се откроява зеница и ирис. В тях се четеше познание и мъдрост, които предизвикваха тръпки на ужас у Стоун. Понякога му се струваше, че тези очи проникват директно във вътрешността на тялото му, че за тях няма секрети и тайни мисли. И въпреки че от три месеца джуджето бе негов пленник, че бе изцяло в ръцете му и не оставаше нито миг без охрана, понякога Стоун имаше чувството, че дребосъкът си играе с него.
— Кой си ти, Гурк?
Стоун първо осъзна, че бе изрекъл мисълта си на глас, и едва тогава възприе отговора на гнома.
— Мисля, че сега не е подходящият момент да говорим за мен — каза той с неприятно висок фалцетен глас. — Нека поговорим за теб. Изглежда, си затънал в неприятности. — Той вдигна ръка и прокара показалец по горната си устна. — До тук.
— Така ли? — каза Стоун мрачно. Той стана, приближи се до прозореца на своя апартамент и погледна надолу към небостъргачите на Манхатън, които се простираха ниско долу и приличаха на странен пейзаж от чужда планета — грамади от стъкло, хром и бетон. Той остана неподвижен няколко минути, вперил поглед в пространството, после се обърна рязко и отиде пред масичката до вратата, за да си приготви питие.
— Направи и за мен — поиска Гурк.
Стоун го изгледа с изненада:
— Изобщо не знаех, че пиеш алкохол.
— Много неща не знаеш — отвърна Гурк с гримаса. После скокна от стола си и затепа с малки крачки към него. С усмивка грабна от ръката на Стоун чашата, която бе приготвил за себе си, вдигна я за наздравица и я изпразни с една мощна глътка. След това просто я пусна на пода, изтри доволно устни с опакото на дланта си и се оригна шумно.
Стоун го изгледа.
— Едва ли има какво да науча от тебе, малкия — каза той.
— Но аз имам какво да узная от тебе, големия — продължи в същия дух Гурк. — Трябва да си призная, че доскоро се чувствах така, както и ти. Но сега вече знам какво става с теб.
— Така ли?
Гурк кимна енергично.
— Ти се страхуваш от нещо — заключи Гурк категорично. — Не знам от какво, но ако някога съм виждал човек, който се страхува, това си ти.
— Може би — отвърна Стоун, за да отклони въпроса. — Може би имам причини за това.
Той вдигна стъклената чаша, която Гурк бе пуснал на пода, постави я обратно на масата и понечи да вземе друга, но не довърши движението на ръката си, а само сви рамене и отново се приближи до прозореца. Чу, че Гурк го последва, и видя отражението на фигурата му в стъклото, но не се обърна.
— До днес бях твърдо убеден, че искаш да скроиш клопка на Черити и останалите — каза Гурк. — Но това не е истина, нали?
Стоун не отговори.
— Искам да кажа — продължи Гурк, — че информацията, която им подхвърли, е вярна. Те наистина могат да обезвредят тази проклета бомба.
— Може би — отвърна Стоун.
— Защо? — попита го Гурк.
Стоун се обърна към него и го погледна отвисоко:
— Какво защо?
Гурк направи уточнителен жест:
— Искам да кажа: защо го правиш? Ти предаде собствения си народ. Ти се превърна в сервилен слуга на тези чудовища и те те възнаградиха царски. А сега изведнъж поставяш всичко на карта. Защо?