— Не мога — отвърна Лестър. — Съжалявам.
Скудър хвърли поглед към лежащия в безсъзнание воин. Черити разбра, че обмисля нещо. Без да каже нещо, той свали пушката от рамото си, прицели се в тази част на задната стена, която бе полуразрушена от зеления енергиен лъч на оръдието на мороните, и даде четири последователни изстрела.
Черити прикри заслепена очи, когато ярките светкавици на лазерните изстрели удариха метала и мигновено го загряха до огненочервено. Въздухът в залата се изпълни с пара.
— Помогни ми! — Скудър мина към главата на Фалър и подхвана неподвижното тяло под мишниците, а Черити хвана краката му. С общи усилия те го извлякоха внимателно по пода на залата и го положиха плътно до нажежената до червено стена.
След убийствения студ топлината, която излъчваше нажеженият метал, действаше двойно по-болезнено. Черити имаше усещането, че лицето й е потопено в пламъци, Скудър също мигаше мъчително, извърнал глава.
— Начинът, по който включихте отоплението, е доста вълнуващ, нали? — каза Лестър спокойно.
— Важното е, че работи — каза Черити, и повдигна рамене.
Реши по-добре да не мисли за дозата радиоактивно облъчване, която поемаха в момента. Нямаше значение. Ако не ги убиеха смъртоносните гама-лъчи, щеше да го стори студът. Металоходът продължаваше на север, към пръстена от изкуствено създаден космически студ, който обхващаше града и го правеше непревземаема крепост. Скоро щеше да стане още по-студено.
— Наглеждай го — каза тя на Скудър и стана. Изстрелите на Скудър бяха загрели до стопяване около един квадратен метър площ от стената. Металът още светеше нажежен, но топлината вече отслабваше. И без това тя се усещаше само непосредствено пред стената. Черити си помисли с горчива ирония, че ако вътре станеше още по-студено, трябваше да избират, дали да бъдат изпечени на грил или да бъдат дълбоко замразени. Вероятно и двете едновременно — от две различни страни.
Тя прогони мрачните мисли и се доближи до Лестър. Погледът й машинално се плъзна по екрана, преди да се насочи към лицето му.
— Какво смятате да правите? — попита го тя. — Да ни убиете?
Лестър поклати глава, без да я поглежда.
— Тук сме в безопасност — каза той. — Тази машина умее добре да се защищава сама. Трябва да изпратят цяла въздушна флотилия, за да я спрат.
— Да — отвърна Черити, — или една-единствена ракета с достатъчно голям боен заряд. Не мислите ли за такава възможност?
Лестър се усмихна, после отново поклати глава.
— Разбира се — каза той. — Но те няма да посмеят.
— Защо не? — учуди се Черити.
Лестър посочи екрана и каза:
— Намираме се на не повече от двадесет мили от града. Този металоход е голям, капитан Леърд. Невероятно голям. За да бъде спрян този колос, е необходима водородна бомба. Те няма да се осмелят да взривят такова оръжие в непосредствена близост до своята главна квартира.
На Черити остана надеждата, че той има право.
— Добре — каза тя. — Но ние не можем да влезем в града, Лестър. Там ще ни очаква цяла армия.
— Имам го предвид — каза Лестър спокойно. — Не се безпокойте, капитан Леърд, ще се погрижа за това те да имат друго занимание, вместо да ни търсят.
Тя не каза нищо повече — може би единствено защото не бе сигурна дали ще успее да се овладее, ако продължи разговора с Лестър. Обърна се безмълвно и се върна при Скудър и изпадналия в безсъзнание Фалър.
14.
Ръцете на Стоун започнаха да треперят още в мига, в който вратите на асансьора се затвориха зад гърба му. Бе вложил всичките си сили и самообладание, за да продължи да играе ролята на несъпричастен свидетел, докато, застанал до инспекторите, наблюдаваше радарното изображение на приближаващия металоход. Самообладанието го бе напуснало окончателно, бе паднало като маска от лицето му. Ръцете и коленете му трепереха, дишаше ускорено и бе сигурен, че ако можеше да погледне лицето си в огледало, то щеше да бъде бледо като на мъртвец.
Всичко бе загубено. Можеше да се смята за мъртъв, освен ако не станеше някакво чудо.
Докато асансьорът пълзеше бавно нагоре, обзелата го паника отслабна, той се поуспокои, овладя треперенето и започна да обмисля отчаян, безразсъден план за действие.
Когато след малко Даниел Стоун излезе от асансьора на етажа на своя апартамент, който се намираше на върха на небостъргача, високо над покривите на Манхатън, по лицето му не личеше и следа от вътрешната душевна буря. Напротив, той изглеждаше спокоен и невъзмутим. Само погледът му издаваше лека нервност, но той не се и опитваше да я прикрие. Напротив: тя беше част от плана му.