Когато Стоун влезе, Гурк бе седнал на стол до прозореца, клатеше крака във въздуха и гледаше надолу към града.
— Нужна ми е твоята помощ — каза Стоун.
15.
Лицето на Черити бе покрито с мехури като от изгаряне и тя отдавна не усещаше пръстите на ръцете и краката си. Цифровият термометър бе престанал да показва температурата. При вдишване леденият въздух първо прерязваше гърлото й като натрошени стъкла, а после гореше като огнена лава. Задната стена на залата бе превърната в странна скулптура от големи черни дупки, прогорени в метала, и стомана, стекла се в необичайни форми като восък на слънцето на пустинята. Скудър периодично даваше изстрели в стената и в същия ритъм в лицата им и незащитените части на тялото му удряше нова гореща вълна. Нещо вече гореше зад разбитата стена, но червено-оранжевите пламъци излъчваха само светлина, но не и топлина към опустошената зала. През последните минути металоходът на няколко пъти губеше ритъма на крачките си, а веднъж дори спря на място. Черити не знаеше дали това се дължеше на повредите, които Скудър вероятно бе нанесъл на апаратурата за управление с непрестанния огън на лазерното оръжие, или на външната температура, която продължаваше да спада, въпреки че отдавна бе преминала границата на мислимото.
Бяха още живи, противно на всякаква логика, но никой не знаеше колко още можеха да издържат. Лестър бе казал, че са на не повече от десет минути от границата на Зоната на смъртта. Ако бе прав, сигурно и времето бе замръзнало в тази част на света, защото течеше много по-бавно и мъчително от нормалното.
Бяха нападнати още два пъти — първия път от цяла флотилия малки бойни кораби, които обсипаха металохода с градушка от лазерен огън, преди автоматичната отбранителна система на гигантската машина да ги прогони от небето, а втория път — от дузина странни верижни машини, които изникнаха изневиделица от снежния ураган пред тях и се опитаха да обкръжат стоманения колос. Металоходът просто премаза две или три машини, преди останалите да се оттеглят.
Черити нямаше смелост да погледне екрана. Причините бяха две. Първата бе стената от млечносив замръзнал въздух, която се извисяваше пред тях и приближаваше застрашително. Лестър твърдеше, че преградата бе с дебелина само няколко десетки метра и че металоходът би могъл да я пробие. Не им оставаше нищо друго, освен да заложат живота си на тази надежда. Втората причина бе самият Лестър. Температура в централата би трябвало да вкамени всяко живо същество само за част от секундата.
Но не и Лестър. Фигурата му се беше превърнала в гротескна ледена статуя. При всяко негово движение се чуваше пукане и скърцане, като че ли някой движеше стъклена марионетка, но той все още бе жив.
— Колко… остава… още? — с мъка прошепна Скудър. Думите му едва се разбираха. Зъбите му тракаха силно и когато той се опита да вдигне оръжието и да стреля отново в стената, не успя, тъй като ръцете му бяха вцепенени.
— Само няколко минути — отвърна Лестър. — Ще издържите.
Черити би се изсмяла, стига да можеше. Не смееше дори да говори, тъй като внезапно я обзе абсурдната представа, че думите се превръщат в остри късчета лед, които нараняват езика и устата. Треперейки, тя се притисна по-плътно до Скудър и Фалър. Бяха изправили Фалър, все още в безсъзнание, в полуседнало положение и бяха седнали плътно до него, за да се топлят взаимно с телата си. Черити дори не знаеше дали Фалър бе още жив. Лицето му се беше превърнало в бяла маска, а материята на униформата му бе втвърдена от студа и се чупеше при по-силен натиск.
Внезапно нещо се промени в ритмичния грохот на стъпките на металохода, който продължаваше неотклонно пътя си. Мислите на Черити бяха объркани и неясни, като в мъгла от умора и отпадналост. Все по-силно я мамеше изкушението на топлината и нарастващото желание просто да затвори очи и да се отпусне, без да усеща повече никакъв студ, никаква болка, никаква умора, само тъмен, безкраен сън. Чувала бе, че бялата смърт била приятна — очевидно още една от многобройните заблуди. Сигурно щеше да бъде ужасна смърт. Студът отдавна бе проникнал в костюма й и като че ли всяка клетка на тялото й пареше.
Металоходът отново бе разтърсен от глух тътен и Черити усети как този път гигантската машина бавно се наклони странично и едва в последния момент възстанови равновесието си. Тя обърна замъглените си от сълзи очи към екрана и видя само безкрайната сива стена; замръзнала безцветна мъгла с неподвижни тъмни воали, която обхващаше Вселената от единия до другия край.