— Внимание! — изкрещя Лестър. — Сега!
Чудовищен тътен разтърси машината и сътресението отхвърли Черити към екрана. Образът върху него се наклони рязко встрани, подът под краката им се наклони и мощният корпус бе разтърсен от вибрации, които ги отхвърляха от пода. Прозвуча пронизителен стенещ звук, последван от страховития трясък на разрушаващ се метал. Сивата мъгла внезапно изчезна от екрана и в залата нахлу ярката до болка слънчева светлина.
Вибрациите на пода и смразяващите трясъци и тътнежи не преставаха. Шумът стана оглушителен, Черити с вик притисна ушите си с ръце, без това ни най-малко да го спре. За момент шумът стана по-непоносим от студа. Мощни удари разтърсваха корпуса на металохода, а картината на външния свят на големия екран продължаваше да се люшка наляво-надясно. Нещо се пречупи с трясък дълбоко под краката им, после подът се наклони рязко, тримата загубиха равновесие от мощния тласък и бяха изхвърлени във въздуха.
Черити спря падането си в стоманена стена. Металът бе толкова студен, че бузата и лявата й ръка залепнаха за него в мига, в който го докоснаха. Кожата й бе нечувствителна от студа, но когато се отблъсна с мъка от стената, по метала останаха кървави парчета кожа и тя усети как кръвта се стича по лицето й. Всичко се въртеше около нея. Тя се опита да се изправи, но силите не й достигнаха. Сега студът се нахвърли върху нея подобно на хищен звяр, изчакал търпеливо удобния момент. Тя се закашля, свлече се на колене и лакти и усети как сетивата я напускат. Мислите й се въртяха в бесен вихър, иззад който дебнеше нещо повече от нормално безсъзнание.
Вероятно никога дотогава през живота си не бе стигала така близо до смъртта, както сега. Този път нещо буквално я изтръгна от ноктите й. Една здрава ръка я сграбчи за рамото и я изправи, после усети, че нещо я тласна напред и отново я хвана здраво — и тогава по тялото й пропълзя пулсиращ, почти болезнен поток топлина!
Черити отвори смаяна очи и видя лицето на Лестър. То бе покрито със слой скреж, който, подобно на посмъртна маска, възпроизвеждаше контурите му. Но имаше нещо под тази маска… имаше някаква промяна. Не осъзнаваше какво. Не беше външна промяна, нито промяна в погледа. Беше нещо зловещо, някакво движение непосредствено под повърхността на видимото, изменение в посока, която бе толкова неуловима, колкото и характерът на самата промяна.
— По-добре ли сте?
Черити не можеше да контролира дори говора си, но даже и да не беше така, едва ли щеше да отговори. Тя гледаше втренчено Лестър със смесица от ужас и нарастващо объркване. Потокът от свръхестествена топлина продължаваше да струи от ръката на Лестър в тялото й. Всъщност това не бе топлина, а поток от възбуждаща пулсираща сила, която не прогонваше студа от тялото, но го правеше поносим. В съществото й като че ли се вливаше и нещо друго, нещо страшно и напълно чуждо, което все пак й се стори познато.
Черити чу стон и с мъка обърна глава. Скудър бе застанал прав до нея, с окървавени ръце и лице, полуоблегнат на някакъв разбит апарат. Лестър бе протегнал ръце — лявата върху рамото на Скудър, дясната продължаваше да лежи върху нейното рамо. Черити разбра по изражението на Скудър, че в тялото му се вливаше същия този поток от свръхестествена сила, който запази живота им.
— Мислите ли, че сега ще се справите сами? — попита Лестър. — Аз трябва да се погрижа за управлението.
Разумът й отказваше да го приеме — въпреки това Черити усети неподправена загриженост в гласа му. Тя кимна леко и Лестър с две бързи крачки се озова отново пред пулта за управление на металохода.
Черити залитна. Притокът на живителна енергия бе престанал в мига, в който ръката на Лестър се отдели от рамото й, и след част от секундата отново изпита свирепия студ. Сега обаче студът бе поносим. Все още мъчителен, но не и смъртоносен. Като че ли част от свръхестествената сила на младия воин се беше вляла в нея и сега я бранеше.
Черити обърна мъчително глава, погледна първо Скудър, после сгърченото тяло на Фалър в краката си. Не бе необходимо да се навежда към него, за да разбере, че бе мъртъв. Никой не би могъл да оцелее при този смъртоносен студ.
— Фалър… — прошепна тя. — Той…
— Не можех да направя нищо за него — каза Лестър. — Съжалявам. Можех да спася само вас двамата.
И този път нотката на съжаление в гласа му бе истинска. Объркването на Черити растеше. Вече не бе в състояние да идентифицира Лестър със същия човек, който само преди час бе убил един от другарите си, направляван единствено от безмилостната пресметливост на машината, установила опасност за задачата си. През последните часове тя неколкократно бе сравнявала поведението му с поведението на робот, но сега съзнаваше, че това сравнение бе погрешно. Нещо владееше Лестър, но то не беше машина.