Черити се надигна от пода и съвсем не беше изненадана, когато видя, че именно Лестър се бе справил почти сам с мороните. Скудър го гледаше втренчено и лицето му променяше израза си между изумление и ужас. Лестър отново не допусна възможност да му бъдат задавани въпроси, започна да ръкомаха нетърпеливо със свободната си ръка и извика:
— Бързо! Сигурен съм, че идат още много!
Лестър бе напълно прав. Успяха необезпокоявани да напуснат склада и прекосиха по-голямата част от пристанищния квартал, но това бе само кратко затишие. От другия бряг на река Хъдзън в небето се издигаха гигантски пламъци, а облаци черен дим се стелеха над една трета от хоризонта. Над града се разнесе грохотът на непрекъсната поредица мощни експлозии, а ята планери се носеха в небето и продължаваха ожесточената стрелба в цел, която не се виждаше. Черити разбра, че по някакъв начин бяха успели да спрат металохода. Целта, която обстрелваха планерите, беше неподвижна.
Непонятно защо, в първия момент тя изпита облекчение. Разбира се, щеше да бъде по-добре за тях, ако гигантската машина прекосеше реката и навлезеше в града. Това щеше да задържи за продължително време насекомите и те сигурно щяха да се въздържат от преследване. Въпреки това представата за възможното опустошение по пътя на машината й се стори просто непоносима.
Градът бе превърнат в крепост на извънземните. Бяха го завладели, до последното кътче, и без съмнение бяха прогонили всяко човешко същество. Но Ню Йорк си оставаше човешки град. Ню Йорк, и преди всичко Манхатън, винаги бяха нещо повече от град. Беше време, когато самото име бе израз на целите на борбите на човечеството: свобода, мир, равенство. Може би по други места на света тези идеали бяха намерили по-пълно осъществяване, отколкото в Ню Йорк, но за Черити бе непоносима мисълта да види Манхатън, опустошен от това половинкилометрово стоманено чудовище.
Затишието явно нямаше да продължи дълго — над пристанищния квартал започнаха да се събират все повече планери. Те летяха много ниско и бавно, и Черити напразно се опитваше да намери друго обяснение за действията им, освен че търсеха именно тях. През непрестанния тътен на взривовете и воя на двигателите на планерите все по-често се долавяха характерните пискливи звуци, с които общуваха извънземните насекоми. Не ги виждаха, но Черити чувстваше, че обръчът около тях се затяга.
Лестър внезапно спря и вдигна ръка.
— Там има нещо — каза той.
Черити и Скудър замръзнаха на място и се ослушаха, но не доловиха нищо. Лестър обаче не продължи, а трескаво размаха ръка, сочейки им вратата на едно полуразрушено здание вдясно от тях:
— Бягайте там! Бързо!
Те се подчиниха безропотно. Сега не бе най-подходящият момент за спорове. От напускането на металохода Лестър съвсем естествено бе поел командването и Черити не помисляше дори за миг да се противопостави.
И добре, че не го правеше. Тя бягаше последна и едва бе успяла да достигне сградата и да скочи вътре през вратата, когато цял отряд тежковъоръжени морони изникна в дъното на улицата. Скудър свали пушката си, опря дулото на коляното си и се прицели внимателно, но не стреля. Черити също се колебаеше да открие огън, въпреки че мороните очевидно не бяха ги открили и преимуществото на изненадата бе на тяхна страна.
Мравките не даваха признаци, че ще се насочат към сградата. Дузина от тях поеха в колона и преградиха улицата по цялата й широчина. Още толкова нахълтаха в сградите вдясно и вляво от кръстовището.
— Какво става там? — прошепна Скудър с изненада.
Черити вдигна рамене, но отговори:
— Страхувам се, че блокират целия квартал. Търсят нас.
— Това се очакваше — каза Лестър, но Черити го прекъсна строго:
— Вие не разбирате, Лестър. Те търсят нас. Мене и Скудър, и всички, които са с нас.
Лестър ги изгледа със съмнение и каза:
— Не е възможно да знаят кои сме ние.
— Отвикнала съм да употребявам думата невъзможно, когато говоря за мороните — каза Черити сериозно. — Освен това в този град има поне един човек, който очаква точно определени хора.