… се препъна непохватно, излизайки от пръстена на трансмитера, но една нечовешки мощна ръка я хвана и задържа. Със залитане, след нея се появиха Скудър, Гурк, Лестър и накрая Стоун, следван от двете мравки-албиноси. Пребледнелите лица на хората издаваха шока от току-що преживяното.
Дори Стоун, който сигурно имаше поне хиляда такива скока зад гърба си, изглеждаше несигурен и изплашен. Вероятно крачката през Нищото си оставаше преживяване, към което никой не можеше да привикне.
Черити откъсна поглед от Стоун и се огледа. Попаднали бяха в огромна зала, изпълнена със сив полумрак.
Веднага позна това място, въпреки че много неща бяха променени. Основното бе неизменно: огромен сферичен купол от матовосива стомана. В отдалечения край на почти празната зала, в зловещия полумрак тъмнееха безформени сиви сенки, вероятно машини, или може би дебнещи чудовища, които сега ги наблюдаваха, готови за скок. В следващия миг Черити разпозна силуети, които бе видяла за последен път преди повече от половин век.
Бяха излезли не от големия трансмитер, а от един от многобройните по-малки апарати, монтирани по-късно през последните десетилетия. Нямаше съмнение — това беше космическият кораб. Намираха се на Северния полюс. В гигантския космически кораб, който се бе приземил тук преди половин век и бе отворил вратите към Вселената, откъдето ужас и страдание заляха Земята.
Не бяха сами. Пръстен от шест или седем реда войници плътно обкръжаваше високата около метър платформа, над която плуваше пръстенът на трансмитера. Нещо безформено и голямо изпълзя от мрака и се насочи към тях, но по някакъв странен начин не прие материален вид, а си остана мъглява сянка с неясни, неприятни контури.
— Какво е това? — прошепна Черити.
— Те — отвърна Стоун. Гласът му затрепери. — Владетелите на Черната крепост.
Черити бе обзета от страх. Винаги бе искала да узнае кои бяха тези тайнствени същества от Космоса, как изглеждаха, защо вършеха всичко това. Сега вече нямаше желание да го научи. Обзе я внезапен страх, какъвто не бе изпитвала през живота си, страх, който я сковаваше все по-силно и по-силно с всеки метър, с който се приближаваше безплътното сиво Нещо.
Внезапно я разтърси шокът на откритието, че досега тя, а вероятно и всички други хора, бяха живели в дълбоко заблуждение. Неприятното физическо усещане, което почувстваха тя и спътниците й тогава, когато за пръв път стъпиха в космическия кораб, необяснимата тревога и нервност, които обземаха всеки обитател на тази планета само при доближаване до мороните или до тяхната техника — всичко това нямаше нищо общо с мравките. Съществата, които наричаха себе си морони, всъщност бяха роби на тази незрима сила от тъмните недра на Вселената. Мравките бяха живи създания и също като хората — деца на единната, може би всеобхватна еволюция във Вселената. Те бяха чужди, но живи същества.
Нещо съвсем различно беше приближаващата тъмна и потрепваща сянка. Черити и спътниците й внезапно откриха, че безформеното Нещо произлиза от чужда Вселена. Не от чужда планета. Не от светлината на чуждо Слънце. Не от чужда Галактика. Негова родина бяха измеренията на безумието, един Космос от ужас и страх, който нямаше нищо, абсолютно нищо общо с Вселената — с тази Вселена, която познаваха. Това бе чудовищна, неизразимо чужда сила. Черити внезапно осъзна колко безсмислени са всичките й въпроси „защо“. Това същество бе създадено, за да поробва, да владее и да разрушава, за нищо друго.
Черити инстинктивно отстъпи крачка назад, но веднага спря, когато една от мравките албиноси вдигна заплашително ръка. Тя зърна движението с крайчеца на окото си, защото не можеше да откъсне поглед от това пълзящо, тъмно Нещо, което се приближаваше към обръча на войниците, ставаше все по-голямо и заплашително, но без да личи и следа от материална субстанция. Черити се запита дали на света съществуваше някакво Абсолютно Зло, дали то можеше да бъде видяно. Ако отговорът на тези два въпроса бе „да“, тогава то бе пред нея.
Обръчът на войниците се разкъса пред приближаващото безплътно нещо, но то внезапно спря.
Нещо ставаше. Черити не съзнаваше какво и защо, но го чувстваше. Усети потреперване. Неочаквано нещо привлече вниманието й — видя го, но някак си извън реалността. Мракът като че ли се събра в нещо трептящо, наподобяващо гъвкава като бич тръба с безброй уста и очи, покрита с отвратителни израстъци, извиваща се като от болка. Усети го със сетива, за които не бе подозирала, че притежава. После то се изви нагоре, като в болезнена конвулсия, и в главата й проехтя беззвучен, но пронизителен вой.