Но нямаше никакъв шанс.
Черити и моронът стреляха едновременно. Изстрелът от оръжието на Черити бе смъртоносен за насекомото. Но ослепителният лъч от оръжието на мравката прониза гърдите на Скудър.
Той залитна. За част от секундата застина като вкаменен. После направи една-единствена, мъчителна крачка, ръцете му изпуснаха пушката на пода, и той се извърна, треперейки, към Черити. Лицето му изразяваше безпомощно изумление, нито болка, нито ужас или страх, само учудване. После бавно се свлече на колене, опря се с ръце в пода и като на забавен кадър политна настрани.
Черити изпусна оръжието си и с един скок се намери при него, за да го подкрепи. Тялото му падна тежко в ръцете й, но тя не усети тежестта, а успя да го изправи и се опита да го обърне.
Исполинската фигура на индианеца се отпусна в ръцете й. Черити викаше отчаяно името му, сграбчи го за раменете и го разтърси. Скудър не реагира. Главата му се люшкаше наляво-надясно и Черити разбра, че бе мъртъв.
Мъртъв. Думата отекна още няколко пъти с ужасно, незатихващо звучене в съзнанието й.
Беше си го представяла по друг начин. Не беше както с Майк, нито както с родителите й. Беше жестоко, изпитваше физическа болка. Не отчаяние, или мъка, само неописуема болка и гняв, който нямаше цел, и затова бе двойно по-мъчителен. Беше по-лошо от всичко преживяно досега. Видяла бе смъртта на стотици, на хиляди хора. Съпреживяла бе гибелта на цял един свят, но сега бе вече напълно сломена.
В миг всичко стана маловажно. Нейната борба срещу нашествениците, нейната отчаяна битка за оцеляване — всичко, което бе извършила и изпитала, избледня пред обзелата я мъчителна болка. Тя притискаше безжизненото тяло на Скудър към гърдите си и отчаяно се молеше, ако може да даде собствения си живот, за да го спаси, да получи още един шанс, или поне да може да заплаче.
Не знаеше колко време бе изтекло. Вероятно само секунди, тъй като съзря Гурк да се изправя иззад машинния блок, където бе потърсил спасение, когато мравката застреля Скудър. Той направи крачка към нея, но се спря, когато видя лицето й.
— Той е мъртъв — прошепна Черити.
Дребосъкът я погледна по начин, който бе непознат досега за нея. Сега у него нямаше нищо комично. Излъчваше мъка, която смути Черити.
— Обичаше ли го? — попита той.
— Той е мъртъв — повтори Черити. Дори не знаеше отговора на този въпрос. Никога не беше се питала, въпреки че бяха толкова време заедно и бяха преживели съвместно много неща. Обичаше ли го? Ако бе вярно, че човек оценява истински любовта си към друг човек едва след като го загуби, отговорът щеше да бъде „да“. Не беше сигурна. Искаше да заблуди самата себе си и да каже „да“, но това щеше да бъде предателство спрямо Скудър и чувствата й към него. Погледът й обгърна безжизнените тела по стълбата пред трансмитера — нейните собствени двойници, двойниците на Стоун, на Лестър, на Гурк, както и този на Скудър, и се запита дали той бе изпитал същото в последния миг. Запита се дали мъртвата жена с нейното лице бе преживяла по същия начин смъртта на мъжа с външността на Скудър. Запита се не беше ли преживяното самият ад?
Гурк понечи да каже нещо, но в същия миг прозвуча ниско, по някакъв неприятен начин, познато бръмчене и след секунда блестящият метален пръстен на трансмитера се изпълни с бушуващ мрак. Гурк се сепна уплашено, Черити положи внимателно тялото на Скудър на пода, вдигна пушката, която той бе изпуснал, и я насочи към трансмитера. Не искаше да се бие. Вече нямаше желание да брани собствения си живот или нещо, станало вече безсмислено, каквото й се струваше сега спасението на Родината. Искаше само да убива. Искаше някой да заплати за всичко, което й бяха сторили, без значение кои ще бъде той.
Сенките в трансмитера се сгъстиха и оформиха силуети, после се разсеяха, след това отново мракът прие формата на тела. Черити вдигна пушката и постави пръст на спусъка.
Но не стреля.
От трансмитера не изскочиха мравки.
Излезе самата тя, следвана от Лестър и Даниел Стоун, които изскочиха в реалността с перфектна имитация на движението, с която се появи тя самата, и рухнаха като покосени.
За кратък, неизмерим във времето, миг Черити усети нещо подобно на притегляне, като че ли нещо се опитваше да се откъсне от нея, но в последния момент се върна обратно. В същия миг фигурата, която беше нейно точно копие, се строполи на стъпалата пред трансмитера, а с това изчезна и странното усещане. Лестър и Стоун паднаха и тя чу приглушен стон, признак, че поне един от двамата бе все още жив.