Агоп Мелконян
Ад
На попрището жизнено в средата
озовах се в тъмен лес…
1
Тъмните лесове не са по вкуса ми, предпочитам равните поляни с маргаритки или овощните градини в краен случай. С едното ухо недочувам и постоянно живея със страх, че месоядните горски зверове ще се възползват от това мое телесно несъвършенство. Но и ти, читателю, вероятно си познал силата на професионалните задължения, още повече, когато те са поднесени от шефа с една демонстративна неприязън. Впрочем да се запознаем, казвам се Агилиери, от няколко дни журналист в „Телеграф, телефон енд домофон“ (Лондон), почти новак в професията, италианец по произход.
Някъде в този лес сред благоухания и синкави басейнчета (специалистите оценяваха вилата на четири милиона) живееше доктор Вергилиън, мой приятел от студентските години. Името на тази личност напоследък беше пакетирано в почти ужасяваща тайнственост; твърдеше се, че преодолявал гравитацията с подръчни средства, привеждал собствената си маса към нула, разговарял дори със самия Питълроу, неразвенчания цар на черната магия, другарувал само с игуани, жирафи и тапири (имам предвид животинския вид), не обичал жените и уискито и други подобни глупости, прошепнати на ухо. Едно интервю с него можеше да бъде моят първи вестникарски бум и щеше да ми осигури репутация на великолепен журналист.
За последен път се срещнахме в „При едрогърдестата Стефана“ преди около петдесет години, наговори ми дузина идиотщини за „душевната материя“, за „тъмното измерение на психопространството“ и „елементарния квант на магизма“, после изчезна (не буквално). Талантлив студент, завърши биофизика, но беше странен; старата му хазайка твърдеше, че в неговата стая „дяволите правели съвещания и другарски закуски, обути в стари кецове за тенис“.
2
Не мога да твърдя, че позвъних спокоен. И значително по-малко спокоен бях миг след това, когато на вратата застана симпатичен млад птеродактил с одухотворена физиономия и с превъзходния италиански на първокласен неаполски метр д’отел ме попита:
— Какво желае господинът?
Аз, разбира се, можех да кажа, че преди всичко желая да разговарям с произволен представител на вида Хомо сапиенс, но възпитанието ми на джентълмен от най-чиста порода не позволи това — птеродактилът можеше да се окаже женски.
— Искам да се срещна с доктор Вергилиън.
Огромната желязна врата щеше да отнесе стърчащата част от лицето ми, но бях спасен от една уста. Една съвсем обикновена уста с редичък мустак, която по неизвестен за мен и науката начин изплува из пространството и застана смирено на около метър и шестдесет над земята.
— Защо и кому съм необходим? — попита устата.
— На мен. — изтърсих като глупак.
На половин педя над мустака се появиха чифт любопитни очи, които ме разглеждаха внимателно.
— Та това е самият Агилиери, който някога пишеше стихове за изчезналата романтика на латерните! Пусни го, пусни го, Света Амелия!
Птеродактилката Света Амелия ме улови за ръката и покорно ме поведе.
3
Аз бих могъл да разкажа много неща, от които теменното окосмение на всеки нормален човек ще застане вертикално. И за вкусния обяд от скакалци на подкова (скакалците ловеше нашата позната Света Амелия — икономката), и за литературно — музикалната програма в моя чест, в която пет пъргави тапирчета правеха пирамида, а библиотечният шкаф рецитираше Вийон:
Но когато на импровизираната сцена излезе мъжки хор от 99 нискокачествени генератора и запя перуански песни, не издържах:
— Та това е цял ад! — изкрещях.
— Ами! Адът е в съседство.
Уважаеми читателю, а на пода вече се търкаляха няколко празни бутилки чисто бургундско и настроението беше някъде там, където обикновено стоят ореолите, затова не издържах (нека ми бъде простено неразумието) и изтърсих:
— Така ли? Че да отидем.
Смътно си спомням, че влязохме в една камера, на която пишеше „Адотрон“, навлякохме някакви блестящи костюми с много жици, после нещо прещракна, зашумя, изплуваха много цветни спирали, замириса…
4
Замириса на катран и смола. Когато отворих очи, видях, че се намирам в дълъг тъмен коридор. Покрай стените старателно бяха наредени казани — дълбоки и осаждени. Чуваха се писъци и дрънчене на вериги. Черни космати създания циркулираха с големи дървени вилици в ръце (шшт, това бяха дяволи!!). Имаха около 14-сантиметрови рога, изящни копитца, а на опашките си — тънки равни космици като на дамско палто от нутрия. Над вратата имаше голяма табела: