Увлекателната романтична фантазия на младежа размечта девойката, но не и трезвия й красив ум.
— И аз бих се радвала да стане по този начин, Емо, но се съмнявам, че тукашните строители биха си позволили такава небрежност. Нещото, което се опитвам да правя, е да напипам пулта за управление на асансьора. Сигурно са го скрили някъде под облицовката.
Сигурно… А защо да не са ги скрили под пода? Вярно — стъклен е и пръска мека светлина, подобно на висналия седем метра над главите им таван, само дето отворите на маркучите за лъчи, поставени под пода, са сложени на по-ниско налягане, отколкото маркучите за лъчи над тавана. Какво пречи обаче подът да е специален и да е нагласен така, че да трябва да се скача по него, за да се накарат средствата за управление — осъществени като педали, все още скрити под пода — да се издигнат и да станат видими?
Емил се вдигна от унилото облежение на стената и подскочи.
— Какво ти става? — учуди се Ана.
— Дедуктивната ми мисъл ми подсказа, че с голяма вероятност си права в предположението, че това е асансьор. Смятам, че управлението използва педали.
— Асансьор с педали?! Как ти хрумна?
— Помниш ли голия слънчогледаджия с е-е-е-дричките?
Девойката си спомни колко издут беше десният джоб на дънките на момчето в преддверието на Ада, но не се престраши да провери дали все още е във форма.
— Аха.
— Той ме нарече „педал“. — поде ретроспекцията Емил.
— Да, а аз го светнах, че не си. Не си, нали?!
— Ана!?!
— Шегувам се, спокойно… И какво като ти каза това?
— Слънчогледаджията предположи, че съм педал, защото „съм бил готов“ още когато бил минал само някакъв метач — не знам ти дали си го видяла; един гол мъж с метла между краката и още няколко метли на кръста. — рече Емил на Ана, и „Леле! И ти ми каза, че веднага съм бил готов!“ — с лек срам, но с много повече заслужена гордост си помисли, и попипа десния си джоб.
— Така? — каза на глас девойката на младежа. „Метач? Д-а-а-а… Вероятно още една грешка на ше…; на регистъра…“ — каза си тя.
— Оня метачът, също, ми каза, че съм бил педалче, и че с педалите били във война. — продължи преразказа, с елементи на разсъждение, Емил.
— Във война с педалите? В това изречение ли се крие ключът към дедуктивните ти предсказания за наличие на педално управление на асансьора?
— Точно така!
— Как, по-точно?
— Вероятно един от начините за придвижване тук, — „Ти го наричаш Ада, а аз досега не разбрах какво е, но май вече не ми пука кой знае колко.“ — помисли си Емил — е чрез летящи метли, а другият — чрез педали, т.е. чрез асансьори с педални управляващи устройства, които вбесяват продавачите на метли, защото с асансьорите се пътува напълно безплатно!
— И тъй като онзи е бил ядосан на педалите на асансьора, които му взимат хляба, веднага щом е видял нещо… нещо, което му напомня за педал, те е нарочил за педал, без много-много да му мисли… — завърши мисълта Ана.
— Именно! — Емил пак си спомни, с много гордост и с малко срамежловост, думите на девойката от първата им среща: „Охоо, виждам че ти вече си готов…“ и след като свърши с приятното задължение да обясни причината за лудването си, се захвана с изморителната дейност да подскача, да подскача, да подскача… В близките двайсетина секунди обаче асансьорът не реагира по никакъв особен начин на палуването му, освен с издаването на звука:
Туп, туп, туп, туп, туп, туп…
Някога Емил беше рекордьор по изкачване на стълби и тренираше катерене, защото го мързеше да чака идването на асансьора; но вече се намираше в преклонна, за юношите, възраст и след трийсет и второто „туп“ започна да сдава багажа.
Асансьорът го усети и вече не казваше:
Туп, туп, туп, туп, туп, туп…
А:
Туп…, туп….., туп………
На четиридесет и шестото „туп“ бившият рекордьор по изкачване на стълби тупна на земята с изплезен език.