— Няма да сложа на гърба си тоя парцал! — изскимтя то.
— Облечи ги, ако искаш да не те зарежа. — изръмжа той.
Мъжлето се нацупи и скръсти ръце.
— Не се сърди. Там, където отиваме, имаш нужда от дрехи. — продължи, по-благо, мъжагата.
Мъжлето погледна хубавите нови здрави привлекателни кожени панталони и яке на здравеняка, и му мина през ум да го попита: „Защо не ми дадеш твоите, пък ти да облечеш това палто от вторичните суровини?“. Размерът обаче имаше значение, защото дрехите на широкоплещестия щяха да му стоят бая широчко.
— Направи го заради мен. Спасих те от онзи по колана. — не се бе отказал да убеждава мъжагата.
— Добре де! — предаде се безпомощен, в края на краищата, Тичко и отскубна престарялото палто от лапите на здравеняка. — Да не искаш да сложа и очилата? — продължи да хленчи той, докато си навличаше палтото.
— Все ми е едно.
— Ще ги сложа, но по-късно! С какви очи ще изляза пред хората с този парацал?! Благодаря на провидението, че поне е пран и мирише хубаво. — пред очите му се завъртяха зелени поляни, осеяни с изящни разцъфтели цветя, по които прелитат пъстрокрили прекрасни пеперудки с прашец по крилата. — Бившият собственик сигурно е използвал качествен прах за пране и скъп омекотител…
— Вземи раницата. — каза широкоплещестият.
— А защо ти не я вземеш!? Виж аз какъв съм, ти какъв си?!
— Затова. — каза мъжагата и изрита „Бягане с препятствия от амбулантни търговци“; книгата литна, отскочи няколко пъти от наклонените стени на коридора, плъзна се по гладкия огледален под и се спря в далечината.
— И какво?
„Нещо се е случило. Пръстите ми не преминаха през палтото като през въздух. Книгата отскочи, под действие на допира със стъпалото ми.“
— Ти ще носиш раницата засега. — рече мъжагата.
— Добре де, шефе; ти си по-силният, както и да го броим… — широкоплещестият не се обиди. — А ще може ли поне да си вземем и някоя книжка?
Щеше ли допълнителното забавяне да попречи на изпълнението на задачата? Здравенякът изчисли, че с по-голяма вероятност — не. Освен това в книгите винаги може да се намери нещо полезно за бъдещето.
ГЛАВА 12
Младежът и девойката се бяха излегнали — рамо до рамо, буза до буза, ръка до ръка — на пода, за да наблюдават, по-удобно, рекламите на таванския асансьорен цветен телевизор с широк екран.
„Открийте ни на адрес: сссс://ссс.асс.ад/ и гласадник: 0123456789 във всеки миг от вечността!“
Зарадван и изпълнен от първата привлекателна, за сметачолюбското му око, забавна програма, Емил разтегна устни.
— Значи има сносни изчислителни машини дори в Ада!?
— И мрежи… — допълни Ана.
— Ще видим кой какво!
Емил и се взря в личицето на възлюблената си прекрасна девойка.
„Само да докопаме сметачи…“ — помисли си тя.
— Аха… — отвърна Ана — също с широка усмивка, но с поглед към яката на якето на приятеля си вместо в зениците на очичките му, и натисна с пръстчетата на лявата си самодивска ръчица педала, с нарисувана дъга, за да смени забавната програма.
15. Когато АТ-ът влезе в работно състояние служебната лампичка се успокоява и свети непрекъснато — поде гласът 15-тата асансьорна заповед — и АТ-ът подканя пътника с временни пиколски права да потвърди или отхвърли желаното местоназначение.
— Да го отменя ли? — поколеба се девойката.
— Ами…
— Или да изберем други лампички?
— Аха, може и други. — съгласи се младежът.
— Да пробваме друга служебна комбинация?
— Като девет несветещи светодиода?
— Да. Или като светещ-несветещ, или несветещ-светещ? — каза девойката.
— Може… — отговори младежът.
— Или… четири светещи и четири несветещи? — предложи девойката.
— Мисля си… Абе да става каквото ще да става! Какво ще кажеш?
Ана не каза нищо, но почувства, че не и пука извънредно много къде ще ги метне пустият му асансьор с четириклавишно-двупедално управление, и погали червеното копче. Лампата за състоянието на асансьора научи и започна да трепти с период, равен на седем-осем десети от секундата.
16. Когато местоназначението бъде потвърдено, АТ-ът мигновено потегля към него. — гласеше 16-тата заповед.
„Уважаеми пътници, току що избрахте мястото девет светнати лампички. Приятен път.“
Поредната суперзабавна мегапрограма блесна на въображаемото прожекционно платно, опънато на най-удобното за гледане място в кабината — тавана.
Оказа се, че в горния ляв ъгъл — ако си си легнал на пода, както бяха направили двете млади човешки същества от различен пол, със сложени на печката на взаимното привличане чувства — някой бе нарисувал раздвижена завеса, която откриваше и скриваше стилизирано очертание на прозорец към света на науката, техниката, познанието и новите високи информационно-комуникационни интерактивни ултрамодерни компютърни суперелектронни кибертехнологии.