1. Чрез времево завръщане с използване на остатъци от нервно-физиологично-физико-химични промени в околната среда, предизвикани от физико-химико-биологичната връзка между мъртвия и неговата черупчеста линейна информационна броня.
2. Посредством времево-пространствено преобразование на надмисловно нематериално хиперравнище.
1028. Ако има вход, то има ли изход?
Физиката на вратите, входовете и изходите е напредничав дял…
Много важна мисъл, дето бе отишла в басейна да се гмурка надълбоко в съзнанието заедно със спомена за двете книжки, накарали мъжагата да се почувства безплътен призрак, се наплува и излезе да се пече на удобния пъстър шезлонг, който бе разпънала преди да влезе. Мисълта прикани двете си палави приятелки да дойдат при нея, — да си поприказват и да се попекат на засмяното слънчице — но те не щяха, и си останаха в дълбокото на басейна.
Така своеволната мисъл лъсна самотна на леглото, а нейният министър председател й тегли едно конско и я върна на работното място.
— Трябва да вървим. — нареди широкоплещестият на мъжлето.
Уви, Тичко съпреживяваше вълненията на героите от богато и живо илюстрования фантастичен любовен приключенски роман „Камъкът от Сутра“.
Високият надзърна и съобрази: алчност, жажда за плътски удоволствия и т.н. Накратко: редови случай…
— А? — „изака“ читателят.
— Хайде, хвърляй я в раницата и да вървим.
Тичко прочете набързо още една-две снимки от романа и го метна в устата на старата, уморена от преяждане, раница; тя изплюска, с плющящ звук, четвъртия си голям сочен шарен пъстър интересен увлекателен целулозен залък, откакто си изповръща червата за последен път, и се отпусна.
— Може ли само още малко! Хайде де!? — вдетени се мъжлето.
ГЛАВА 14
През капаците на луминисцентните лампи, налепени на тавана, проникваха мощни ярки бели лъчи, както подобава за работна зала на изчислителен център от предпредпредпоследно поколение.
Програмистът от предпредпредпоследно поколение Гошо — на възраст между млада и средна, в зависимост от разбиранията за „млада“ и „средна“ — нахлу с взлом и закрещя.
— Пак си забравил „Радка“-та включена!
— Знам. — отговори Пешо.
— Трети ден го правиш. Скъсяваш й живота! — рече Гошо.
— Знам. — повтори Пешо.
— Какво знаеш?! — кресна Гошо и се опули.
— Че си изнервен. Не си го изкарвай и на мен. — отвърна Пешо.
Гошо млъкна, постърга пода с нервните си долни крайници и седна пред едноцветния, зелено-мрачен, мигащ показвач на ИЗАТ-1899.
Застарялата почерняла, някога бяла, клавиатура затрака, мишката зацвърча и вентилаторът забуча с полутон по-високо, за да влезе в октавата на сърдиткото.
Ако имаше с какво да нагреем задната част на неизгладената — с незакопчани копчета, не много скоро прана, тъмно синя — риза, с която бе облечен той, то на нея би се появила написаната с невидимо мастило известна мъдрост на последните няколко десетилетия: „Изчислителните машини изнервят хората“. „Какво да се прави“ — гласеше друга мъдрост, посестрима на „К’вото е — т’ва е“, в обяснение на случая.
Ами, такова е — изнервят са хората. И как да не бъде изнервен човекът, като тъпаците от Горе за 19-ти път отказват обновление на техниката?
„Душевадци мръсни! Не ги е срам! Толкова години ни мъчат с тия одъртели трошки! Поне един-единствен свестен сметач от последна реколта да ни дадат, че малко да му се порадваме! Толкова работа им вършим, на тия пусти неблагодарни експлоататори мръсни гадни!
Поне един! Празниците наближават! Не сме ли и ние хора? Не заслужаваме ли?! Дявол да ги вземе, не заслужаваме ли да покупонясваме поне веднъж в годината? Поне веднъж, ако ще с едно-едничко готино, красиво, прекрасно, прелестно пленително, завладяващо изумително маце с напращяла памет и надута работна честота?
Не изкупих ли греховете си след толкова страдания!? От толкова години съм тук и така и не можах да разбера какви адски грешки съм бил сторил, дявол да ги вземе, че Ти ме запрати тук и ме забрави? Е, признавам, че съм грешал… Но само що се отнася до елементарни синтактични грешки! Или… добре де, понякога и алгоритмични съм допускал… Но всеки прави такива, от време на време! Не съм само аз виновен!
Свършвах ли си работата навреме? Правих ли задни вратички, от които да си пълня джоба? Пускал ли съм зарази? Вършил ли съм престъпления? А? А!? Не съм сторил нищо лошо, а се пържа в тоя Ад вече толкова години!
Защо?! Защо?! Отговори ми де! Отговори ми, Свещени Сметачо?! Призовавам те, отговори ми!“
Пешо нагъваше млечно-какаово-захарна смес „Кума Лиса“ и броеше колко от клавишите на ключището са омазани с шоколад, колко са нацапани с нещо черничко, колко имат сиви петна; по кои има изсъхнали остатъци от доматен сок; колко са с второродни означения, написани на книжки, залепени с прозрачна лепенка върху протърканите престарели първородни.