На масата, до показвача на сметача ИЗАТ-1999, пък се бе разположила дебела стъклена зацапана водна чаша, запълнена, до ръба, с червеникаво-кафява мехурчеста охладена течност. На нейна основа Пешо — малко по-младолик от Гошо, и малко по-рошав — се зае да пише, в главата си, изследване върху броя на мехурчетата, които се пукат на повърхността на чашата за единица време.
И на него не му беше по вкуса, че за деветнайсти път онези от Горе им подрязват крилцата, но приемаше предвидимото неприятно стечение на обстоятелства по-леко от колегата си. Какво пък? Имат ли изчислителни машини? Имат. Могат ли да се забавляват като ги човъркат и използват възможностите им до дупка? Могат. Не отричаше — друго си е по-новата, по-бърза, по-умна, по-по-по-по-по-по-машина… Но, мама му стара, бива ли да се кахъриш като знаеш, че няма оправия?
Покрай чашата с газираната напитка се бе изтегнала разтворена книга, която — съдейки от изложеното на показ от вътрешността й — се отнасяше до паралелни алгоритмични задачи с възможности за прескачане на взаимозависими циклови преобразования (или нещо подобно).
Ето — и хубави книги си имат. Какъв ти ад е това?!
Гошо въвеждаше, кой го знае какво предписание, като от време на време процеждаше през зъбите си по някоя злобна закана.
ГЛАВА 15
Особена чувствителност; странно възприятие; свръхчувствителност, предчувствителност, шесто чувство — много начини Ана да нарече случките, когато усеща странни неща преди да са станали.
— Случвало ли ти се е… Как да го обясня… — поде Емил. — Ами… Да имаш чувството, че…
Пиу-пиу, пи-пи, пиу-пиу-пиу — изчурулика АТ-ът, а служебната лампичка засвети постоянно.
„Уважаеми пътници. Достигнахме избраното местоназначение. Нека пътникът с временни пиколски права да внесе в касичката… — тя отново поникна от стената — …каквото не е внесъл от бакшиша, с изключение, или без изключение, на една стотна от него, служеща за лично негово възнаграждение.“
— Нали внесохме всичко? — възмути се прекъсналият мисълта си Емил.
"Ако пътникът с временни пиколски права е внесъл всичко накуп, тогава пътниците могат да напуснат АТ-ът.
— Откъде да излезем?! От тавана ли? Поне да имаше капак! — гневно запита той висящото над главите им черно небе с шарени черги и фойерверки, връткащи се по него.
17. Предните заповеди бяха с рекламна цел. На пътниците с временни пиколски права не се съобщава как се отварят вратите отвътре навън. Целта е да бъдат заловени от редовните пикола. Според правилата на Ада, които са по-висши от правилата на АТ-а, всеки който не спазва наложения ред, си плаща. Приятно прекарване.
— По дяволите! — изджафка младежът и изпусна внезапно образувалата се пара с удар на добре засилена подметка по стената.
Ана се изправи и запъти прелестното си тяло към скромния пулт за управление.
— Спокойно. — рече девойката — Знаеш, че ние момичетата много ги усещаме нещата. Сигурна съм, че ще се измъкнем. — и се втренчи в копчетата. — Използвал ли си възможности на устройство, които липсват в упътването му? Познавам творците на машини; те винаги нарочно оставят нещо допълнително, за да могат сродните им души да го открият и да се зарадват.
— Да… — с все още тлеещ гняв от чувство на безсилие проплака Емил. —
Използвам тонколони за подпори, дискети за подложки, лъчеви плочи за дифракционни решетки; в касети за звук записвам данни; една алуминиева маса ми служи за антена; точилки вършат работа на кибернетични ръце, с които натискам копчета от разстояние; орехите съм преустроил в дистанционно управление за лампа — мяташ ореха по ключа; разбира се, преди това трябва да въведеш в ума си предписанията за точно хвърляне на орехи, като потренираш жонгльорство…
Ана си припомни въведенето в забавната програма…
Петгодишното симпатично момиченце бе седнало пред дундеста настолна малка изчислителна машина с едноцветно, премигващо в зелено-черно, платно на малък показвач, с диагонал на лъчевата тръба около 25 см. То държеше в ръчичката си огромен квадратен черен пластмасов гъвкав лист с кръгъл отвор в средата, който поднесе в една от двете тънки усти с дебели устни, поставени, една върху друга, покрай тумбестото тяло на машината. Устата преглътна листовете и започна да „смила“ храната, като издаваше бръмчащ звук и се тресеше; когато „устите“ се успокоиха, на екрана, свързан към тялото, което притежаваше устите, се изрисуваха няколко малки смешни човечета; после покрай тях изникнаха няколко реда надписи; и, най-накрая, свежо писукане разгласи на целия свят, че сметачето е готово да слуша и изпълнява волята на своята млада господарка.